Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Прав си, сложно е — рече Риг. — Сякаш съществуват два мои варианта, само че аз съм погрешният и се намирам тук, в света, в който С. С. съществува, въпреки че никога не съм живял в него, а пък онова мое аз, което е живяло в него, го няма.

— Също като онова мое аз, което е живяло в света с твоите разкази за герои, каквито и да са те — допълни Умбо.

— Забави ми времето — нареди Риг. — Хайде да пробваме и да видим.

— Киокай се уби, защото му щукна да върши дивотии. Помисли си внимателно, Риг. Не заставай в средата на пътя, ела към края. Тук, към края, хората трябва да са по-малко.

— Добре — съгласи се Риг. — Бива, правилно.

Той се придвижи към края на пътя и погледна Умбо.

— Давай.

— Не и докато ме гледаш — възпротиви се Умбо.

— Защо не? Какво, гащите ли ще ти паднат?

— Ти не ме гледаше, когато го направих горе на скалата. А и не трябва ли да гледаш пътя, да не вземе да се блъсне някой в теб?

— Умбо, не мога да гледам и в двете посоки едновременно. Накъдето и да гледам, някой ще идва иззад мен и ще мине през мен.

— И ще умреш.

— Може би — съгласи се Риг. — А може би тялото ми просто ще изчезне тук, в нашето време, и аз ще възникна в миналото като тайнствен труп. Може би ще бъда Умрялото скитащо дете и ще ми построят малък храм.

— Много те мразя! — тросна се Умбо. — Винаги съм те мразил!

— Забави ми времето.

И съвсем непринудено това започна да се случва. Умбо не махаше с ръце и не мърмореше като магьосниците, които идваха в града с пътуващите артисти. То просто започна да се случва.

Риг нарочно не съсредоточаваше поглед върху нищо — беше доста лесно, като се има предвид какво се появи пред очите му, щом времето забави ход. Средата на пътя беше толкова замъглена, че той бе доволен, задето се е изтеглил към края. Защото тук размазаните петна добиваха индивидуалност, той виждаше лицата на хората. Само ги мяркаше, докато те отминаваха, но най-сетне си избра един мъж, чийто път не минаваше през тялото му. Риг забеляза как мъжът ускори крачка, без да се оглежда ни наляво, ни надясно. Изглеждаше като човек, притежаващ власт — беше разкошно облечен, но в някакво чудато облекло, каквото Риг никога досега не беше виждал. На хълбока му висеше закачена на пояса ножница с меч. От другата му страна, тази откъм Риг, в пояса беше затъкнат нож в кания. Риг закрачи редом с него, пресегна се, стисна ножа и го извади. Мъжът го видя и веднага посегна да го хване или да си прибере ножа, но Риг просто извъртя очи и се съсредоточи върху друг човек — жена, която бе облечена съвсем различно и затова не изглеждаше да е от неговото време.

И ето на̀, мъжът изчезна.

Риг се обърна и се завтече обратно към мястото, където стоеше Умбо.

— Готово — махна той. — Ускори ме обратно.