Разбиваща жега

— Точно така, и каза нещо. „Ще ви се обадя.“ Не, устните й се събраха. „Ще ви се обадя утре“? Да, това е. Тогава не обърнах внимание, но сега съм почти сигурен, не, напълно сигурен, че това ми каза.

Хийт изрече думите на глас.

— Ще ви се обадя. Ще ви се обадя утре. Тоест, вчера…

— В деня, когато е умряла — довърши Руук.

Майкъл Уортън се прокашля зад гърба на Ники.

— Във вашата къща.

За миг тя беше забравила, че главният редактор е там. Явно беше направил крачка назад, излизайки от полезрението й.

— Може да е имала намерение да ми се обади — каза Руук, — но не го направи.

— Може би е решила, че не иска да ти каже какво я занимава по телефона — предположи Хийт. — Ако е така, може просто да е решила да отиде у вас. И да те почака, ако те няма.

— Нямаше ме.

— Така че е изчакала.

— Явно още някой е отишъл да чака с нея — коментира Майкъл.

— Отишъл е, да, но не за да чака — каза Руук, — а за да убива.

— Как са влезли у вас без ключ? — попита младежът.

Хийт знаеше какво прави той. Преструваше се, че разпитва небрежно, но беше минал в режим „репортер“.

— Между другото, Майкъл — каза тя, — този разговор е неофициален.

Само това липсваше, „Джърнъл“ да оповести, че Клоуи е смятала да се обади на Руук. Такъв материал щеше да разбуни университетската общност и да го осъди, преди да успеят да докажат, че е невинен.

— Това е официално разследване на смъртта на Клоуи Мастърсън — поясни Хийт и зачака потвърждение, че е била ясна, но Майкъл не каза нищо. — Кимни, ако ме разбра.

Накрая той кимна:

— Говорим неофициално.

— Отговорът на въпроса ти е, че нямам представа как някой би влязъл без ключ — каза Руук. Ники го очакваше, но това беше въпрос, до чийто отговор трябваше да се доберат рано или късно.

Мълчанието наруши Майкъл.

— Разведете съпругата си наоколо, Руук. И ако имате нужда от нещо, кажете.

— Един въпрос, преди да си тръгнеш — каза Ники. Той спря и зачака, така че тя продължи. — Руук каза, че в деня, когато Клоуи го е развела из редакцията, ви е видял да разговаряте в офиса ти доста разгорещено. За какво ставаше дума?

— Съвсем ясно си го спомням — потвърди Майкъл. — Клоуи беше, хм-м, да кажем целеустремена. Наумеше ли си нещо, се превръщаше в куче, което гони кокал.

— Полезно качество у журналист — отбеляза Руук.

Майкъл кимна.

— Разбира се, но без благословията на главния редактор…

— О, да, отлично си спомням. И аз съм губил статии благодарение на редактор, който се престарава. — Внезапно той си даде сметка, че може би е обидил младежа. — Не казвам, че ти се престараваш. Мисълта ми е, че макар че това е полезно, в истинския свят не е задължително да имаш благословията на главния редактор. Журналистите постоянно пишат материали без ничие одобрение.

— Клоуи не обичаше да дава сметка на никого. Искаше да пише, каквото й се пише.

— И какво точно искаше да напише? — попита Ники.

— Проблемът не беше, че й забраних — каза Майкъл, — а че тя отказваше да пише материалите, от които имах нужда. Казах й, че ако не влезе в час, вече няма да работи тук.