Разбиваща жега

— Насам — каза той и отново влезе в полезрението й.

Зад него вървеше пиколо, което дори не надзърна към Хийт, докато внасяше една бяла дъска на колелца, същата като онези, които използваха в управлението. Руук пъхна двадесетдоларовата банкнота в ръката му и момчето широко се усмихна.

— Кажете ми, ако се нуждаете от нещо друго, сър. На ваше разположение съм.

Щом си тръгна, Ники седна в леглото и докато се увиваше в чаршафа с едната си ръка и приглаждаше косата си с другата, удивено възкликна:

— Джеймисън Руук! Не е възможно!

— Напротив.

Той постоянно я смайваше.

— Понякога сякаш ми четеш мислите.

— Познавам всяка твоя нужда — похотливо каза той, докато се наместваше обратно при нея, но когато се опита да я прегърне, тя се премести на ръба на леглото. Синята риза, която бе носил Руук по-рано същия ден, лежеше захвърлена на стола. Тя се пресегна, облече я, закопча бързо копчетата и стана.

— За всяка не знам, но този път със сигурност удари в десетката.

— Сега ли ще започнеш? — попита той, но кимна, по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Естествено, не бих очаквал друго от теб.

Хийт вече беше отворила един черен маркер и веднага написа КЛОУИ МАСТЪРСЪН в горния край на дъската с големи печатни букви. После се обърна към Руук, готова да започне да сортира информацията, с която разполагаха, но вместо това повдигна вежди. Отдавна се беше научила да интерпретира поведението на хората правилно — жестовете им, положението на устните им, накъде се стрелкат погледите им. Руук се усмихваше лениво и я оглеждаше от главата до петите. Тя веднага се сети за какво си мисли — явно беше предложил „втори рунд“ съвсем сериозно. Ники беше облякла неговата риза и нищо друго и когато вдигна ръка, за да пише на дъската, той съвсем ясно бе видял кои дрехи липсват.

— Джеймисън Руук — каза тя, изричайки цялото му име за втори път през изминалите десет минути, първия път от удивление, а втория — за да го сгълчи. — По-спокойно, дангалако. Време е да се държим сериозно.

— Съвсем сериозен съм — отвърна той, прекара ръка по лицето си и изтри усмивката си, за да го докаже. — Какво знаем за момента? Клоуи Мастърсън беше студентка последна година. Искаше да ми разкаже нещо, макар че нямам никаква представа какво. Майкъл Уортън, главният редактор на „Джърнъл“, също твърди, че не знае върху какво е работела.

Хийт го изслуша, после се обърна и започна да води бележки от лявата страна на дъската.

— Ти повярва ли му?

Руук се замисли и потърка брадичка.

— Не знам, а ти?

— Защо му е да лъже?

Не очакваше отговор, той знаеше толкова, колкото и тя. Просто това беше въпрос, на който трябваше да отговорят, който им даваше възможност да спекулират. Да съставят хипотези.

— Не знаем дали Майкъл лъже — каза Руук.

— Ами ако лъже? Какъв материал е пишела Клоуи, че той да иска да го покрие?

Двамата замълчаха за миг, докато обмисляха въпроса и възможните отговори. Пръв проговори Руук: