Разбиваща жега

Той замлъкна и погледна към тавана, а Хийт се наведе напред, изпълнена с очакване. Руук умееше да наблюдава хората. Точно както нейният многогодишен опит в полицията я бе научил да търси подробности и да вижда взаимовръзки, които не бяха очевидни, така дългогодишният опит на мъжа й като журналист го бе научил да преценява добре и хората, ситуациите, в които се намираха.

— Само че какво? — подкани го тя.

— Разведе ме из сградата, представи ме на разни хора. Когато стигнахме до офиса на главния редактор, който също е студент последен курс, той я помоли да поговорят за малко. Аз излязох, а Майкъл Уортън…

— Главният редактор?

— Точно така. Затвори вратата, за да не чуя разговора им. Разходих се из стаята, заговорих няколко студенти, сещаш се. Опознавах обстановката.

„И се наслаждаваше на всяка секунда“ — каза си тя.

— Когато погледнах отново към офиса, видях Клоуи и Майкъл през прозореца и останах с впечатлението, че разговорът им е доста разгорещен.

— Караха ли се?

Руук поклати замислено глава.

— Не бих казал, не точно. Да, приличаше на словесна престрелка, но според мен причината за нея беше, че Майкъл казва нещо, което Клоуи не желае да чуе.

Хийт вече знаеше, че ще трябва да говорят с този Майкъл, главен редактор на „Джърнъл“, но въпреки това подтикна Руук да се опита да си спомни още нещо.

— Например?

— Кой знае, темата може да е била всякаква. Главният редактор е голямата работа, шефът, тарторът. Може да е видял сметката на някой материал, да й е възложил статия, която тя не е искала да напише или да й е казал, че кафето, което е сварила сутринта, има вкус на тиня. Нямаше как да разбера, но когато се върна, Клоуи определено беше ядосана.

— Но не ти каза нищо по въпроса, така ли?

Той поклати глава.

— Нито дума.

Хийт се изправи и тръгна към входната врата.

— Изглежда, че е време да се отбием в „Джърнъл“.

Той избърза пред нея и й отвори.

— Прочетохте мислите ми, следовател Хийт. След вас.