Лошата дъщеря

— Робин? – попита момичето, въртейки очи наоколо.

— Тя е точно пред теб – съобщи шерифът. После хвърли поглед през рамо към Робин, подканяйки я мълком да се приближи.

— Тук съм. – Краката не я слушаха, но тя успя да застане до шерифа.

— И аз съм тук – обади се Мелани и се приближи до другата страна на леглото.

— Робин? – повтори Касиди, без да обръща внимание нито на шерифа, нито на Мелани.

— Ето ме, миличка – каза Робин, успяла да намери тона си на терапевт и хвана ръката на момичето, а шерифът отстъпи назад.

— Робин – отново я повика Касиди и стисна пръстите й. – Знаех си, че ще дойдеш.

— Така ли?

— Майка ми казваше, че винаги е можела да разчита на теб.

— Така ли е казвала? – Очите на Робин се наляха със сълзи.

— Постоянно говореше за теб, казваше, че много й липсваш.

— И тя ми липсваше. – Робин осъзна, че това бе истина. Срамежлива по природа, тя не се сприятеляваше лесно, а дори когато си намираше приятели, заради проблемите си с доверието, не можеше да ги задържи. Всъщност, не бе имала истински приятели, откакто бе напуснала Ред Блъф. – Какво още ти е казвала?

— Че трябва да ти се обадя, ако нещо й се случи.

— Защо й е хрумнало да казва това? – намеси се шерифът, напомняйки за присъствието си. – Безпокоеше ли се от нещо по-специално?

В продължение на няколко дълги секунди момичето гледа втренчено в тавана, после затвори очи. За миг Робин си помисли, че може отново да е изпаднала в безсъзнание.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи в нощта, когато сте били простреляни? – попита шерифът.

Очите на Касиди останаха затворени, но стисна пръстите на Робин толкова силно, че тя едва не простена.

— Няма нищо, миличка. Аз съм тук. Можеш ли да ни кажеш какво се случи онази нощ? – Робин повтори въпроса на шерифа. – Знаеш ли кой ви простреля?

Касиди отвори очи и се взря право в нея.

— Някой ме простреля – повтори тя, сякаш караше насила думите да придобият смисъл. – О, Боже. Боли. Толкова много боли.

— Веднага ще повикаме лекар – увери я шерифът. – Но наистина е важно да узнаем какво се е случило в нощта, когато сте били простреляни, за да хванем виновника, Касиди. Можеш ли да ни помогнеш?

— Не зная. Не зная. Не зная. – Гласът й се повишаваше с всяко повторение.

— Няма нищо. Всичко е наред. Успокой се, миличка – каза й Робин. – Не е нужно да бързаме. Ще караме съвсем бавно. Става ли, шерифе? Става ли, Касиди?

Касиди кимна, по страните й се стичаха сълзи. Шерифът отново отстъпи назад.

— Знаеш ли кой те простреля, миличка? – повтори въпроса след няколко секунди Робин.

— Не. Те носеха маски. Не можах да видя лицата им.

— Те? – намеси се шериф Прескът. – Колко души бяха?

— Двама. Може би трима. Не съм сигурна.

— Няма нищо – увери я Робин. – Сега вече знаем, че са били намесени повече от един човек. Добре, Касиди. Справяш се страхотно.

— Можеш ли да кажеш, дали са били мъже или жени? – попита шерифът.

— Мъже, струва ми се. Бяха високи. Големи. Целите бяха облечени в черно.