Лошата дъщеря

— Настанихте ли се вече? – попита я той.

Робин успя да изобрази слаба усмивка, благодарение на ативана, който бе започнал да действа. Благодаря ти, Господи.

— Настаних се – потвърди тя и отпусна бавно рамене. – Това камера ли е? – посочи с брадичка към охранителната камера над входа. Ако има камери, то сигурно има и записи…

— За съжаление, нито една от камерите не е била включена все още – поясни шерифът. – Изглежда, че техниците е трябвало да дойдат тази седмица, за да приключат с инсталирането на охранителната система, която, доколкото разбрах, е произведение на изкуството. Ако бяха успели…

— Може ли просто да приключваме с това? – намеси се Мелани.

— Разбира се. Ще се справите ли? – обърна се към Робин той.

— Ще се справи – отговори вместо нея Мелани.

— Просто искам да сте подготвени. Има много кръв.

О, Боже!

— Ще се справя – потвърди Робин.

— Добре. Той отвори вратата. – След вас – каза и отстъпи крачка назад да ги пропусне. – Това е водещият разследването Уилсън – представи младия униформен полицай, който ги очакваше в кръглото фоайе, чийто под представляваше обширна мозайка от миниатюрни черно-бели плочици. Климатикът бе пуснат на максимум.

Робин кимна за поздрав. Вниманието й бе грабнато от гигантския кристален полилей, висящ от високия таван. От двете страни на централното фоайе се извиваха две стълбища, водещи към втория етаж.

— Стига бе!

— И така може да се каже – отбеляза шериф Прескът и посочи надясно. Всекидневната е натам. Трябва да ви предупредя да не докосвате нищо.

Робин видя кръвта, още щом прекрачи прага на просторната правоъгълна стая. Беше навсякъде – цели локви се бяха просмукали в белия килим, струи се стичаха по флоралната кретонена дамаска на дивана и огромния прозорец зад него, пръски имаше дори по белите клавиши на черния роял, поставен до един фотьойл, който пък като по чудо бе пощаден.

— Кой свири на пианото? – попита Робин.

— Касиди щеше да почва да взима уроци – обясни Мелани.

Робин видя, че полицай Уилсън си записа тази информация.

— Забелязвате ли нещо да липсва? – попита след няколко секунди шериф Прескът.

— На пръв поглед не – отговори Мелани. – Но те си купиха почти всичко чисто ново, така че е трудно да се каже със сигурност. Може би трябва да попитате техния декоратор.

— И кой е той?

— Не си спомням името й. Шийла, или Шели. А може би Сюзън. От някаква снобарска фирма в Сан Франциско. Касиди може да знае. Понякога Тара я взимаше със себе си, когато татко бе твърде зает, за да я придружи.

Твърде зает с какво? – зачуди се Робин.

От всекидневната се влизаше в официална трапезария, пълна с тежка дъбова мебел – дълга маса с предостатъчно място, за да се поберат около нея дванайсет кожени стола в ръждив цвят. Следваше огромна кухня, обзаведена с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Лъскави бели шкафчета и черни плотове от гранит заграждаха внушително централно тяло, с окачени над него най-различни медни тенджери и тигани. Както и в останалата част от къщата, прозорците изпълняваха ролята на стени. Малкото същински стени около тях бяха голи.