Лошата дъщеря

Шерифът кимна.

— Да. Възможно е. – Той отвори вратата на гигантския вграден гардероб, който приличаше по-скоро на стая, пълна с гардероби, всичките отворени, дрехите бяха смъкнати от закачалките, а десетки обувки лежаха разхвърляни по пода. По средата на помещението бе поставен отделен скрин, чиито чекмеджета бяха издърпани и явно претърсени. Върху ръчно изрисуваната му повърхност лежеше празна кутия за бижута. – Сещате ли се какви бижута липсват?

— Май че всичките – вдигна рамене Мелани.

— Може ли по-конкретно?

— Тара имаше огърлица с диамантено сърце и чифт диамантени обеци, които баща ми й подари за рождения ден. Няколко златни верижки и обеци, които принадлежаха на майка ми, брошка пеперуда с изумруди и рубини, също на майка ми.

Робин разсеяно попипа пръстена с аметист на синджирчето около врата си, представяйки си брошката пеперуда, която баща й подари на майка й по повод двайсетата им годишнина. Майка й рядко я носеше, понеже не искаше да се изтъква. Тара обаче нямаше подобни задръжки.

— Може да е имало и някои евтини джунджурии – добави Мелани. – Тара нямаше кой знае какъв вкус.

— В болницата вие казахте, че изглежда някой е взел годежния и сватбения й пръстен – обърна се Робин към шерифа, понеже не искаше да се противопоставя на сестра си. Тя винаги се бе възхищавала на вкуса на Тара, макар да признаваше, че стилът й бе самобитен.

И точно това липсва в тази къща, даде си сметка тя.

Тара.

Въпреки голото си присъствие, Тара отсъстваше.

— Така изглежда, заради нараняванията по пръстите й, да – каза шерифът в отговор на въпроса, който тя вече бе забравила, че му бе задала. – Оттук – насочи ги той към стъклено-мраморната баня. – Макар да няма нищо особено за виждане.

Пред голям прозорец, който гледаше странично към къщата, имаше джакузи с много екстри, стъклена душ-кабина за двама, бежов мраморен под и също такива плотове, две мивки от двете страни на помещението, отделна тоалетна, биде, позлатени кранчета. „Биде? Позлатени кранчета? Сериозно ли?“ – би възкликнала Тара с презрение, сигурна бе Робин.

Тя последва сестра си по коридора на горния етаж към другото крило.

— Добре ли сте? – попита шериф Прескът, когато наближиха стаята на Касиди.

— Била съм и по-добре – отговори Робин, макар в интерес на истината да не се чувстваше толкова зле, колкото очакваше. Ативанът си вършеше работата.

Тоест, вършеше си работата, докато тя не видя кръвта, покриваща леглото на Касиди, и не си представи малкото момиченце, проснато отгоре с телефон в ръката. Паниката избухна в гърдите й като изстрел.

— О, Господи.

Чак по-късно, когато бяха приключили с обиколката на горния етаж, където имаше стая за гости, домашен фитнес и стая за телевизия, и си казаха довиждане на входа, чак тогава Робин осъзна колко по-различна бе новата стая на Касиди от старата. Нямаше ги вече меките розови тонове и снежните стъклени глобуси, те бяха заменени от скучни цветове и рафтове, пълни с видеоигри. Местата на Бионсе и Тейлър Суифт бяха узурпирани от плакати на ръмжащи хип-хоп изпълнители и полуголи модели. Касиди бе пораснала, даде си сметка Робин, бе станала тийнейджърка и от момиче неизбежно се развиваше в жена.