Лошата дъщеря

— И си сигурна, че не познаваш гласа на мъжа?

— Сигурна съм.

Ами вторият мъж?

— Той не каза нищо. Само стоеше там.

Помисли, Касиди. Имаше ли трети човек, може би на пост в коридора?

— Не зная. Може. Не зная.

— Какво стана после? – попита шерифът.

— Неочаквано тати се нахвърли…

Робин видя как Мелани отново трепна при думата „тати“.

— Ти видя ли го да се нахвърля?

Касиди кимна и продължи да излага събитията, сякаш разказваше филм.

— Мъжът го фрасна с пистолета отстрани по главата и тати падна на колене, а мама почна да пищи – продължи тя, сливайки изреченията – и другият я застреля… О, Боже! Той не спираше да стреля по нея. Аз изпищях и мъжете се обърнаха, тогава хукнах. Чух още изстрели. Обърнах се и видях единият да ме преследва. Но той се спъна на стълбите и аз успях да стигна до стаята си, и грабнах телефона да се обадя на деветстотин и единайсет. И тогава мъжът се втурна в стаята. Той насочи пистолета си към гърдите ми… – Тя млъкна и се огледа безпомощно, сякаш се мъчеше да съедини невидими точки. – Не помня да съм била простреляна.

— Имаш голям късмет, че си жива – заяви шерифът.

Настана мълчание, през което думата „късмет“ рикошира в замрелия въздух като заблуден куршум.

— Мъжът, който те е прострелял – продължи шерифът, – някой от двамата във всекидневната ли беше? Или друг?

— Не зная. О, Боже. Те са мъртви, нали? – простена Касиди.

Мама… Тати… И двамата са мъртви.

Отново мълчание. После:

— Боя се, че майка ти почина от раните си вчера сутринта.

Приглушеният писък на Касиди разтресе стаята.

— А тати?

— Изгледите не са добри.

— Какво искате да кажете?

— Той диша още – обясни Робин, – но…

— Но е жив, нали?

— Силно казано – обади се Мелани. – Недей да храниш големи надежди.

— Той е жив – повтори Касиди.

— Да – каза Робин. – Той е жив.

— Ще се справи. Ще видите – настоя Касиди и избухна в плач.

— О, Боже. Горкичката ми майчица. Защо просто не взеха, каквото искаха и не ни оставиха на мира? Защо трябваше да ни застрелят?

— Родителите ти очакваха ли някого в онази нощ? – попита шериф Прескът.

— Не, не мисля.

— Сещаш ли се някой от тях да е имал проблеми с някого?

Касиди поклати глава.

— Всички ги обичаха.

Робин улови кривата усмивка на Мелани. Моментът едва ли беше подходящ да се оспорва мнението на Касиди, колкото и погрешно да бе то.

— Някакви разправии с бизнес партньори или служители?

— Те никога не си говореха за такива неща пред мен.

— Ами работниците? Доколкото разбрах, у вас постоянно са влизали и излизали работници.

— Всички те изглеждаха много мили. Тати каза, че са свършили страхотна работа. – Тя отмести очи от шерифа към Робин.

— Няма голяма полза от мен, нали? Съжалявам…

— Недей – възпря я Робин. – Ти не си виновна.

— Искам да помогна. Чувствам се такава глупачка.