Кралицата на Юга

— Може ли да си допием питиетата?

Тереса отново срещна очите на мъжа. На светло видя, че са зелени. Страхотни. Забеляза, че изглеждаха спокойни и в същото време се усмихваха, дори когато устните не го правеха. Силни ръце, тъмна брада, набола по брадичката, непокорна коса. Почти хубавец, установи тя. Или без „почти“. Каза си, че сигурно мирише на чиста пот и на сол, макар че се намираше прекалено далече, за да прецени. Просто така й мина през ума.

— Разбира се — отвърна тя.

Зелени очи, татуировка на дясната ръка, слаб, рус приятел. Случайностите на бара. Тереса Мендоса далеч от Синалоа. Сама със Самотата. Еднакви дни, които внезапно престават да бъдат еднакви. Неочакваното се появява изневиделица, не с трясък, нито с многозначителни знаци, които да го предизвестяват. Промъква се незабелязано, тихо, все едно нищо не се е случило. Като усмивка или поглед. Като самия живот, като тази, която идва неминуемо — смъртта. Навярно затова на следващата вечер, тя очакваше да го види отново. Но мъжът не дойде. Всеки път, когато влизаше клиент, тя вдигаше глава с надеждата, че ще е той. Но не беше.

Заключи, излезе и тръгна по плажа. Там запали цигара — понякога слагаше в тях малки топчета стрит хашиш, — и се загледа в светлините на вълнолома и мароканското пристанище на Надор от другата страна на тъмната вода. При хубаво време винаги правеше така, после продължаваше разходката си по брега, докато намери такси, което да я закара до дома й в „Полигона“: малък апартамент със спалня, дневна, кухня и баня. Самият Дрис Ларби й го бе наел, като си удържаше наема от заплатата й. Дрис не е лош човек, помисли си тя. Отнасяше се разумно с момичетата, опитваше да се държи добре с всички, избухваше само когато обстоятелствата не му оставяха друг изход. Не съм от занаята, беше му казала без увъртане тя първия ден, когато я посрещна в „Ямила“, за да й обясни какво би могла да работи при него. Радвам се, само това беше отвърнал мароканецът. В началото я прие като нещо неизбежно, нито пречка, нито придобивка, стъпка, към която го задължаваха лични обвързаности — приятелят на приятеля на един приятел, — и те нямаха нищо общо с нея. Известно уважение, дължащо се на препоръки, неизвестни на самата Тереса, но свързващи Дрис Ларби с дон Епифанио Варгас чрез мъжа от кафене „Небраска“, накараха мароканеца да й позволи да остане зад бара. Отначало беше сервитьорка заедно с Ахмед, а по-късно — заместник-управител. Стана такава в деня, когато имаше грешка в сметките, тя го предупреди, направи отново изчисленията за две минути и той я попита дали е ходила на училище. Тереса отвърна, че малко, само в началните класове. Мъжът я изгледа замислен и й каза: „Разбираш от сметки, Мексиканке, изглежда си родена да събираш и да изваждаш“. Нещо такова правех и в моята страна, отвърнала тя. Когато бях по-млада. Тогава Дрис й каза, че от следващия ден ще взема заплата на заместник-управител. Тереса се зае с бара и повече не отвориха дума за това.