Незаключената врата

— Не, благодаря, не искам повече.

— Бира? Тук има много хубава бира, най-добрата в цяла Москва.

— Не пия бира, благодаря — учтиво каза момичето.

— А какво пиете? Хайде да пийнем нещо, което обичате — не отстъпваше Виктор.

— Аз обичам шампанско, но не посред бял ден. Денем изобщо не пия алкохол.

Ами да беше казала така веднага! Всичко е ясно — тя е съгласна да пие с него шампанско довечера, в ресторант на вечеря, а може би и в по-интимна обстановка. С всяка секунда Виктор чувстваше, че момичето му харесва все повече. Но на колко ли е години? Двайсет — двайсет и две, не повече. Интересно, с какво ли се занимава? Денем обикаля магазините, пие кафе в ресторант. Да не би да не работи? Това е опасно, неработещите момичета изобщо не са нещо, което Виктор може да си позволи. Защото какво е това — неработещо красиво момиче? Или е дъщеря на богато татенце, което гледа под микроскоп всеки, който се приближава до ненагледното му чедо, или държанка на богат Буратино, на когото едва ли би му харесало неговата собственост да се забавлява нелегално. И единият, и другият вариант никак не бяха удобни за Виктор. Вярно, можеше да има и трето обяснение — момичето работи, но в момента е в отпуск. Или работи на смени. Четвъртото обяснение според него едва ли й подхождаше: това момиче можеше да е служителка от „горещата улична гилдия“ и да работи нощем, но обноските на мургавелката изобщо не отговаряха на тази професия, макар че Виктор нямаше нищо против проститутките, нещо повече — редовно прибягваше до техните услуги. Младият организъм си искаше своето, а той все още не смееше да започва стабилни отношения с жени.

— Значи мога да се надявам, че ще пийнете с мен шампанско довечера? — попита той.

Момичето дълго и внимателно го гледа, после отново леко сви рамене.

— Странен ми се виждате — равнодушно подхвърли тя. — Какво по-точно ви интересува — да се запознаете с мен или да пийнете в моята компания?

— Разбира се, да се запозная — бързо отговори Виктор.

— Ами запознайте се тогава.

— Какво, направо така, веднага? — слиса се той.

— Ха, на това ли му казвате „веднага“? Вие вече половин час ме занимавате ту с цвета бордо, ту с безплатно пиене. Да не би да сте плах?

— Аз… ами да, в известен смисъл.

За пръв път през последните месеци наистина го досмеша. Него, килъра, премахнал най-малко десет души и спечелил от това луди пари, да го заподозрат в плахост? Никога по-рано момичетата не бяха го възприемали така. Може би наистина беше започнал да се променя? Разбира се, не беше станал плах, и дума не можеше да става за това, но сигурно правеше съвсем различно впечатление от преди. Какво пък, това беше добре.

— Виктор — представи се той.

И веднага подскочи от уплаха. Какво му става? Откакто си беше сменил документите, той нито веднъж не бе се представял с новото си име. Тоест, в работата естествено го познаваха като Виктор, нали трябваше да си покаже паспорта, когато го назначаваха, и съседите от блока също знаеха това име, защото беше регистриран в апартамента си именно под името Виктор Слуцевич. Но при случайни запознавания с момичета той винаги се представяше с различни имена. И дори не можеше да обясни защо. Не можеше да казва старото си име, а новото — не му се обръщаше езикът, затова изтърсваше първото, което му хрумнеше: ту Сергей, ту Николай, ту Алик, ту пък някакво по-рядко. Щом отношенията са неистински, нека и името да е неистинско. А сега изведнъж изтърси: Виктор. Нима беше започнал да се вживява в новия образ?