Незаключената врата

Сутринта се влачеше бавно и скучно. Задължителната програма се състоеше от новините по телевизията, за да е в течение на събитията, и най-малко двайсет страници от някоя книга за живота на известни хора, за да има с какво да поддържа разговор. Виктор си беше избрал поредицата „Триумф — Златна колекция“ — хем беше написано леко, хем беше любопитно за четене. През последните месеци успя да прочете книгите на Алла Демидова и Михаил Жванецки, сега дочиташе спомените на Олег Табаков. Много неща не разбираше, защото не познаваше руската и световната драматургия, не можеше да си представи какво означава „трепкаща, нервна атмосфера на спектакъла“, но запомняше какво се казваше „за живота“. Понякога някои фрази с лекота се запечатваха в паметта му, а понякога той и специално ги зубреше, ако думите му се виждаха сполучливи, а формулировките — красиви и подходящи за непринудено подхвърляне в разговор, така че да изглежда образован и интелигентен.

По обед Виктор вече беше в центъра на Москва. Обиколките из скъпите магазини също бяха част от новия му живот, макар и далеч не най-неприятната част. Харесваше му да обикаля магазините, харесваше му да разглежда елегантни дрехи, украсени със символите на прочути по цял свят фирми, и да осъзнава, че може да си купи всяка от тях, че и всичките накуп. Но познаването на тези дрешки и точното разбиране за тяхната стойност бяха не само част от новия му живот, но и необходим елемент от работата му — нали, когато разговаряш с клиент, който те убеждава, че е готов да изсипе пред теб голяма сума, трябва да умееш да оценяваш от пръв поглед часовника, вратовръзката, обувките, чантата или портфейла му, пръстена или гривната на ръката на жена, да отличаваш фалшификата от истинското изделие, да си правиш изводи за платежоспособността на тези хора. Защо да си губиш силите и времето за обслужване на човек, който има хиляди претенции, а същевременно носи на ръката си турска имитация на „Картие“, купена за двайсет долара?

Днес прекара най-много време в магазин „Джентълмен“ — идеше лято и ако то се окажеше горещо, клиентите мъже щяха да носят леки трикотажни „тишъртки“, така че той трябваше да се запознае с асортимента и модните варианти за украса, за да не се обърка и сгреши при оценяването, да не вземе евтина фланелка от пазара за скъпа или обратното. Когато минаваше покрай „Дива орхидея“, Виктор машинално хвърли поглед на витрината, но нямаше намерение да влиза, дамското бельо не го интересуваше. През стъклото той виждаше ярките дантелени парцалки, очарователни в своята безсмисленост, както и трите женски фигури, две, от които, стегнати в униформи, явно бяха на продавачки. Виж, третата фигура го накара да забави крачка. Слабичко дребно момиче с мургава кожа и дълги до под кръста прави лъскави коси стоеше в профил към Виктор и разглеждаше нещо безтегловно, подобно на късичък пеньоар. Първият порив на Виктор беше да влезе в магазина, да купи тази дрешка от коприна в преливащи цветове и да я подари на мургавата красавица. Именно така би постъпил навремето, когато носеше фамилното име Симонов — открай време не беше стиснат, харчеше пари безогледно и с удоволствие и с помощта на този похват лесно завързваше приятни познанства, които почти винаги преминаваха в необвързващи интимни отношения, траещи от седмица до няколко месеца. Но сега вече не беше Симонов, той беше друг човек и не можеше да постъпи така. Виктор със съжаление хвърли още един поглед на момичето и отмина. Влезе в други два магазина, запомни новите модели мъжки часовници и дамски чантички и тръгна към любимия си ресторант „Трюмът“, където сервираха най-хубавата според неговия вкус бира — светла нефилтрирана. Слава богу, поне това си пристрастие не се наложи да пречупва, в предишния си живот пиеше тъмни тежки марки, но след като веднъж опита бирата в „Трюмът“, разбра, че е намерил „своята“ напитка, и сега при всеки удобен случай, при всяка възможност се отбиваше тук — ако не да се храни, то просто да изпие две-три халби.