Незаключената врата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #23
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609438
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Незаключената врата». Краткое содержание книги:
Виктор отвори менюто и както винаги през последните месеци, започна да избира „обратното“. Симонов бе обичал свинско, значи ще поръчаме овнешки ребърца. В предишния живот той непременно щеше да си вземе студено мезе за бирата — рибка или скариди, следователно сега трябваше да яде зеленчуци, безвкусни и недоставящи никаква радост. Едно беше хубаво: днес работеше сервитьорката Оля — момиче с толкова дълги и красиви крака, че да се чудиш просто защо вършеше такава работа.
Той вече пиеше втората си халба бира и чакаше основното ястие, когато в ресторанта влезе същото онова момиче с дългите коси. В ръцете не носеше нищо освен миниатюрна чантичка, явно така и не бе купила онова копринено нещо. Интересно, защо ли? Видяло й се е скъпо? Но нали и „Трюмът“ не е евтино заведение, тук човек не идва с три рубли. Момичето не седна на маса, настани се край бара. Нима ще си поръча бира? Виктор я наблюдаваше любопитно, любувайки се на тесния й гръб, плътно скрит под завесата от тъмни коси.
— Оленка, познавате ли ей онова момиче? — попита той, когато сервитьорката донесе вдигащото пара овнешко.
— Идва тук понякога — сдържано се усмихна Оля.
— Сама ли?
— Понякога сама, понякога с приятелки.
— Какво поръчва? — продължи разпита си Виктор.
— Кафе и пасти.
— Алкохол?
— Не си спомням да е поръчвала. Може, но не през моя смяна…
Оля си тръгна, а Виктор започна да яде, като реши, че ако момичето не си отиде, докато той се бори с ребърцата, ще се запознае с него. Ако пък дългокосата мургавелка си тръгне по-рано, значи съдбата така е решила.
Но по всичко личеше, че момичето не бърза за никъде. Сервираха й кафе и две пасти, сега тя седеше полуобърната към Виктор и с крайчеца на окото си той виждаше движенията на тънката ръка с лъжичката от чинията с пастите до устата й и обратно. Когато приключи с обяда си, той стана от масата и решително отиде до бара.
— Така и нищо не си купихте, а? — попита я.
Момичето вдигна към него очи, в които нямаше нито учудване, нито усмивка.
— Защо трябва да купувам нещо? — отговори тя с възглух глас.
— Видях ви в „Дива орхидея“, избирахте си нещо там. Не че разбрах какво беше, но беше красиво. Не знам защо бях сигурен, че непременно ще си го купите.
— Защо?
В гласа й отново не пролича учудване и въпросът прозвуча някак дежурно, сякаш изобщо не й беше интересно защо този мъж е сметнал, че тя е трябвало да направи покупката.
— Цветът щеше да ви отива.
— Не е така, бордо не ми отива.
— Кой ви каза?
— Знам си го.
— Грешите. Ако искате, ще влезем в кой да е магазин, ще намерим какво да е в бордо, вие ще го премерите и аз ще ви докажа, че грешите. Да се хванем ли на бас?
— Не искам.
Момичето поднесе до устните си чашката с кафе, отпи малка глътка и отново започна бавно да яде пастата.