Сърца за изгаряне [bg]

— Седнете където и да е! — извика Крендал от кухнята. — Ей сега ще дойде някой да ви обслужи! Лърлийн! Клиент!

Детективът прокара ръка през косата си, за да я по-обуздае, но тя веднага пак щръкна. Разкопча сакото си и седна пред бар-плота. От вътрешния си джоб извади бележник и го заразлиства.

Измъкнах от портфейла си петдоларова банкнота и я затиснах с чашата си.

— Да вървим.

— Тъкмо си мислех… — прошепна Дънк, без да мърда устни. — Ще му отвлека вниманието все някак — ще съборя някоя чаша например или вилица, ще видим… Тогава всички ще погледнат към мен, а ти през това време — беж към вратата. Ако тръгне да те гони, ще го спъна и ще ти спечеля още малко време. Вярно, голям е, но мога да го забавя.

— Или просто може да си излезем като нормални хора.

— Не може да подлагаме на риск свободата ти.

— Защо говориш така?

— Как?

— Без да си мърдаш устните.

— Не искам никой да разбира какво си говорим.

— Никой не дава и пет пари какво си говорим. Хайде, на три.

Преброих до три, изправих се и тръгнах към изхода. Дънк се поколеба за миг, сетне ме последва. Мислех, че сме успели. Вече усещах хладния въздух навън, докато ръката ми хващаше металната брава и я натискаше.

— Хей, хлапе…

Двамата с Дънк замръзнахме. Хората, които вървяха по тротоара, заобикаляха полуотворената врата и продължаваха по пътя си. Можехме да избягаме. Дънк вероятно бе прав. Главите ни се извърнаха едновременно и погледнахме към детектива.

Беше се извъртял на стола си и гледаше право към нас. Очите му се спряха върху Дънк.

— Ти беше тук вчера, нали? Отсреща, в уличката?

— Да, сър — отвърна Дънк. През изминалата година гласът му бе придобил леки басови нотки, но точно в този миг звучеше като малко дете.

— Много яко, нали? Както по телевизията?

— Да, сър.

— Как се казваш?

— Дънкан Наполеон Белино — без капчица колебание отговори Дънк. — Живея на Браунсвил Роуд 1822, апартамент 207. На единайсет години съм, сър.

Детективът повдигна вежди, посегна към бележника и драсна нещо в него. Наведе се напред. Погледът му не се откъсваше от Дънк.

— Ами онзи ден? Или по-предния ден? Забелязвал ли си нещо странно? Някой, на който не му е мястото тук, да се размотава?

— Не, сър.

— Кога за последно си ходил в тази уличка? Играл ли си там?

— Не, сър.

— Не, не си играл? Или не, никога не си бил в уличката?

— И двете. Искам да кажа… никога не съм бил в тази уличка. Не играя там.

Лърлийн Уолдрип излезе от кухнята и метна бяла кърпа върху бар-плота.

— Съжалявам за закъснението, бях отзад. Трябва ли ви меню?

Когато детективът се извъртя към нея, двамата с Дънк изскочихме през вратата, грабнахме велосипедите си, подпрени на лампата пред закусвалнята, и отпратихме нагоре по хълма. Не погледнахме назад. През целия си живот не бях въртял по-бързо педалите.