![Виенското братство [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/4/1/vienskoto-bratstvo-bg-download.jpg)
Виенското братство [bg]
- Автор: Йонсруд Ингар
- Серия: Комисар Байер #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0036-9
- Переводчик: Радослав Папазов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Виенското братство [bg]». Краткое содержание книги:
Всеки ден тези мисли изплуваха в съзнанието на селянина, когато плевнята изплуваше от гората на хълма. Беше на път обратно към обора, след като беше проверил дали всичко е готово за момичетата от града, които идваха на езда. Защо обаче да не направи този ден по-специален?
Отар Скарен отби на чакълестия път, наведе се над волана и се замисли. Мамка му, все тая. Вдигна поглед към избледнялото скеле на постройката. Случваше се вътре да нахълтват разни хора. Веднъж даже трябваше да закара две тийнейджърки до града. Бяха ходили на палатки по поли и шушлякови якета. Напили се до припадък с ябълково вино и нахълтали по погрешка в плевнята. Спомняше си премръзналите им крака и бельото им на червени точки.
Отар Скарен беше два метра и три сантиметра висок и тежеше сто петдесет и пет кила. Заклатушка се по обраслата пътека от къщата към старата плевня. Въздъхна и изпсува, когато се наложи да си хване колана, за да не паднат домашните му дънки по пътя през брезовата гора. Стигна до осветения от слънцето вход на плевнята и затършува в джобовете си, търсейки дебелата връзка ключове. Нямаше нужда от това. Само се облегна на вратата до стълбите и тя се открехна. Затвори я зад себе си и забеляза, че пак е започнала да скърца. Странни бяха тези стари врати. Едва миналата година беше смазал пантите и беше изпилил разширеното дърво, така че да влиза в рамката. Сега пак седеше накриво. Дали полицаите не бяха идвали и след това я бяха оставили отворена преди дъжда?
Тук беше гъмжало от куки след атентата на лудия ислямист с автомата от другата страна на низината. Служителите на реда бяха идвали няколко пъти до вратата му. Само че той нито беше чул, нито беше видял нещо. Отар Скарен си имаше достатъчно собствени проблеми. Не знаеше нищо за никакви секти и учтиво ги помоли да вървят по дяволите.
Краката го боляха, докато се изкачваше по тесните стъпала от първия етаж, служещ за работилница, през дупката в бетонния таван към горното помещение на плевнята. Там направи две крачки встрани от отвора. Звукът от стъпките му беше притъпен от изгнилото сено по пода. Селянинът зачака. Очите му трябваше да свикнат с тъмнината. Единствената светлина тук се прокрадваше през процепите на покрива.
Дъждовната вода образуваше блестящи миризливи локви по неравния под. Капките звънтяха по капаците на старите коли, по пейките с инструменти и кофите за боядисване. Беше какофония от плясък, звън, трополене и туптене. Миризмата на химикали и масло се смесваше със застоялия въздух. Осъзна, че ще му трябва повече светлина. Затърси таблото с бушоните по стената. Точно пред него се спря. Потрепери. Странно.
Ключът беше в ключалката, която вибрираше. Захранването работеше. Захранването, което той самият бе изключил. Миналата есен беше извадил всички бушони. Обзе го безпокойство. Трябваше да разгледа останалата част от плевнята. Звуците го връхлитаха. Объркваха го. Изведнъж вече не се чувстваше сам.
Удари с юмрук по електрическия ключ. Лампата трябваше да светне, захранването явно беше включено, но нищо не се случи. Чу само високочестотно електрическо пращене. Грамадният мъж извърна огромното си тяло, огледа се трескаво, но дъждът от искри от голата лампа над главата му го заслепи. Вдигна поглед. Крушката беше строшена, а около старата керамична фасунга на лампата беше завита тел. Беше се получило претоварване. Чу се трясък от таблото на стената. Бушоните запушиха. Дъждът от искри спря, а от пламтящия щепсел се разнесе миризма на прегрели проводници и изгоряла гума.
Да го вземат мътните! Втурна се към изхода. Трябваше само да повдигне гредата пред двойната врата и вече щеше да е на моста пред плевнята. За нищо на света не искаше да остава вътре. Сенките се плъзгаха около него, докато крачеше между каросериите. Светлината се отразяваше в стъклата на колите, металните кутии и локвите. Най-сетне стигна. Хвана гредата и я повдигна. По дяволите! Напрегна мускулите си и те започнаха да пулсират, използва цялата сила на краката си, но проклетата… греда…
Не се помръдваше. Ни най-малко. Пусна я и разбра защо. Чу шум от верига. Веригата за гумите на трактора, която трябваше да виси на стената до вратата на плевнята, вместо това беше завързана около гредата и пантите. Беше заключен. Имаше само един начин да излезе. От там, откъдето бе дошъл. През дупката на пода. Чувството, че не е сам, се усилваше. Естествено. Защото наистина не беше.