Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
ВИКЪТ НА САМУРАИТЕ
В Япония кораби, колкото у нас врабци.
Една октомврийска сутрин напуснахме Токио и се отправихме към пристанище Отару на остров Хоккайдо. Нашият плавателен съд оставяше след себе си широка и пенеща се светлозелена диря. Светлозелено беше и небето. Случваше се по пътя ни — небето сиво и мрачно, с цвят на разтопен метал: тогава и морето добиваше метален блясък. Слънцето рисуваше както небето, така и морето с почти еднакви цветове. Синьо ли е небето, и морето е синьо.
На кораба ставах рано, за да гледам изгрева на слънцето. Там, където свършваше погледът, за секунди се появяваше зарево. Просторът се осветяваше. Над водата пламваха „пожари“. След това угасваха, като че никога не ги е имало.
Отгоре се спускаха дълги ярки линии светлина. Миг, два, три… И ставаше много светло! Настъпваше експлозията на изгрева. Той ме удряше в очите и ми причиняваше болка. Прикривах лицето си с ръка, защото не можех да изтърпя момента, когато изгревът експлодираше. И никой на кораба не беше в състояние да го понесе. Хората, излезли върху борда, като мен прикриваха импулсивно лицата си — пазеха очите. После изгревът с бързо сменящи се цветове се превръщаше в химн от багри.
Експлозията на изгрева нарекох за себе си и „вик на светлината“. Сетивата ми бяха изострени и аз го сравнявах с вика на самурай от преди много години.
Сравнението навярно идваше и от моя познат на кораба — Лазар. Той от време на време се провикваше в плен на новата си привичка да крещи като самурай. Ако Лазар я запазеше и по-сетне из улиците на София, можеха да го приберат. В столицата ни не беше прието да се пее, камо ли да се крещи.
Нашият човек няма, няма, и като се извика: „А, а — а!… А, а — а!“… Естествено той не беше японец, имаше нещо лъвско в него и аз, когато се случех близо, запушвах ушите си. Експлозията на изгрева и викът на онзи шоп понякога съвпадаха. Чудех се какво по-напред да направя — да си прикрия очите от светлината или да си запуша ушите, та Лазар да не ми повреди тъпанчетата.
Питам приятеля си:
„Защо крещиш? Да се стоплиш ли?“
Вик! Вместо отговор.
Хоби. Лазар нямаше самурайско умение, квичеше и като разпран. На врата си носеше фотоапарат. Щракне към океана и се развика: „А, а — а! А, а — а! Готово! Хванах го! Тихият океан в малкото джобче!…“
Изгревът се превъплъщаваше ту в зарево, ту в огромен пожар, ту във вишнева градина… Така започваше денят.
Вечер беше по-тихо и ехото от виковете на шопа се носеше от остров на остров. Говорим. Думи, думи… Крещим, протестираме, роптаем… Обвиняваме! „Оценяваме“… Ние сме страна на трудолюбие и таланти. Но викът на сънародника ме караше да мисля с болка и за негативното. Празнодумци в повечето случаи. Много работим с устата си. Те са по-големи от нормалното. Зъболекарят влиза в тях като у дома си. Звуковите изстъпления на нашенеца повече ми приличаха на наследствена черта, макар да бяха придобити в Япония.
Приближих се до него и му казах:
„Половинчат самурай!“
Самураите не са крещели напразно. Във вика им е имало психологически ефект. Предназначението му е било да въздейства върху противника. Служел е за стрес на врага и за кураж на крещящия. Той е бил преди действието. Докато Лазар беше усвоил само половината от крясъка на самураите, онази половина, която се отнася до доброто на гръдния кош. Викът на самурая е обещание. Лазар се дереше. И… нищо не правеше. На негово място, след вика, японец би се хвърлил в морето, поне да се накваси.
Бъбрил съм си с японци. И съм имал чувството, че за каквото и да говорим, пред събеседника ми от време на време е светвала някаква лампа със специално предназначение. В разговор човек би могъл да постави и въпроси. Изниква проблем. И „лампата“ светва. Светлинните моменти се отбелязват от японеца и той ги запаметява. Когато разговорът свърши, скача… и се втурва да гаси „светлините“. Старае се да разреши проблемите, ако си го помолил за това. Не убива с надежда, не храни с обещания. Понякога казва: „Ще помисля.“ Или: „Питам се дали има програма.“ Не съм чувал японец да се оправдава с това, че е забравил. Японският събеседник не може да си представи, че ще загуби деня си в празни приказки, ще разговаря само защото му се говори — макар че и такива моменти има в живота. Тенденцията му е да се държи като човек със стойност. Често съм оставал учуден. Понякога забравях какво бях помолил да свърши вместо мен. Той помнеше. Впрочем японецът реагира привидно бавно за нашите представи. Това го предпазва от грешки. Но вземе ли се веднъж решение, той го изпълнява бързо и точно.
Човек, който пътува, се изгражда по-добре като личност, защото има възможност да сравнява. Решавам, че отсега нататък не трябва да си отварям устата, ако не съм решил да действам. Няма да крещя за дребния си бит. Шумът вреди на здравето. Не е ефективно. Безсмислено е. С празни приказки, крясъци, мърморене, оплакване ненужно се увеличава напрежението, което у нас май че е постоянно. Лазар, като иска, нека си крещи. Това с мен няма да се случи. В мое лице пловдивчани ще имат един от най-тихите си съграждани, с най-благия характер. И ще бъда точен. Кажа ли: „Не!“, никой не трябва да ми се сърди. Обещая ли — мислете си за нещо друго.