Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Слушах как говори за работата си един от най-големите архитекти на Япония и света Кендзо Танге! Как говореше?! „Нашият човек“ се познаваше по думите. Казваше: „значи“, „въпросът е болен“, „в неправилна светлина“, „набелязахме мерки“… Особено неприятен ми беше изразът „използувахме го в нашата работа“. Представях си какво ще каже наш висш чиновник, когато го посрещнат. От устата му излизаше неизменното: „От името и по поръчение…“ Странен лексикон. Криеха се в думите. После по тези думи ги търсеха, за да ги открият. Начинът на изразяване е показателен. Старият свят си отиваше със старите думи и словосъчетания. А нито аз, нито който и да е в Япония тогава знаеше какво ще изрече Кендзо Танге, как ще се изрази.
Веднъж присъствах на съвещание в Нова Загора, където „от горе“ беше изпратен да говори представител. Умен човек беше. Говореше без записки. Когато съвещанието привърши, един от местните хора каза на друг: „Нищо няма да направим по този въпрос!“ „Защо?!“ — попита другият. „Ами не виждаш ли? Човекът не е наш!“ „Запитване ли направи?“ „А, ще питам! Не го ли чу как говори?“ Умно говореше, но не беше „наш“ — в речта си нямаше вграден шаблон. Неяснотите бяха запазена марка на особен вид оратори.
Цеховите майстори у нас казват: „Понеже ми писна, смених болта на машината?!“ Ако е японец, ще се изрази така: „Смених болта на машината, понеже ми писна.“
Като разбере, че болтът е сменен, човек отсъжда: „Аха! Трябва да се притегне. А като се притегне един болт, редно е и останалите болтове в машината да се притегнат.“ Логично ще започне да мисли.
В този делови свят обяснение се дава, когато се поиска. Делото трябва да бъде поставено най-отпред в едно научно или производствено известие. Ако имах власт, щях да въведа реформа в подредбата на научните и производствените съобщения: най-напред да се вписва извършеното, а после да се мотивира.
Питах се: откъде идваше този стил — да поставяме мотивировката пред онова, което сме произвели?! И го правехме с повече думи, отколкото японците. Израза разкрасявахме с разни „винетки“, заменяхме местата на думите, за да станат изреченията сложни и неразбираеми.
Светеше щастливата звезда, под която пътувах. Весело бълбукаше чистият извор, от който пиех вода. Любопитния казваше: „Той вечеря с боговете“, за човек, който общува с отбрани хора или има красива жена. Срещите и разговорите с най-високопоставени личности в Япония разширяваха впечатленията ми за Страната на изгряващото слънце и обогатяваха представата ми за японското мислене. Обадих се по телефона, за да потвърдя присъствието си на прием в чест на Негово Превъзходителство г-н Йошио Сакураучи, председател на японския парламент. Гласът на човека, който можеше да приеме потвърждението, щеше да се появи след няколко секунди. И за да не скучая, докато чакам, за да покажат, че ме уважават и че държат на доброто ми настроение, пуснаха в слушалката на телефона старинна японска музика. Човекът, на когото звънях, дойде може би две-три секунди преди да отзвучи кратката мелодия, но ме остави да я изслушам докрай. След това вежливо се обади. Музикалната пауза се отрази на самочувствието ми. Още не ми е минало, няма и да ми мине. Японци, като отделиха няколко секунди за мен, за много години заангажираха съзнанието ми на тема деликатно отношение.
По време на приема се ръкувах с председателя на японския парламент. Казах му:
— Г-н Йошио Сакураучи! Много българи ви обичат, защото вие обичате хумора.
Той се усмихна. Попитах го:
— Какво правите с депутат, който говори, без да се мотивира? Смеете ли му се?
Г-н Сакураучи сериозно ми отговори:
— Той е длъжен да се мотивира! Той — депутатът.
Възрастният човек и аз се чукнахме с пълни чаши. Виното, което той пиеше, беше червено, моето — бяло. И не че и двамата не обичахме бяло вино. Японците говорят с цветовете: съчетанието бяло и червено е признак на добро събитие.
Мислите за мястото на мотивацията ме владееха до степен на изтощение. Разговарях по темата и с парламентариста Йошио Кимура. Към него се обърнах с думите:
— Г-н Кимура! Някои казват: „Защото машината беше повредена, аз я поправих.“ А защо не: „Поправих машината, защото беше повредена.“ Мисля, че така е по-логично.