Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Икона, скрита в Ишибаши?! Вярвах, че поне в онази галерия всичко е отдавна открито. Коментирахме с очи. Бяхме развълнувани и когато разговаряхме, ръкомахахме. Но как е възможно нещо да се забута в Ишибаши — една от най-информираните фондации за изобразителни изкуства на света?! Иконата се беше сгушила в пазвата на самата компетентност. Минчо не намери уникалната находка, промъквайки се в тъмна пещера, а в Токио — един от най-големите градове на света, във фондацията на Ишибаши. Той спечели възхищението на няколкото българи, които пътувахме на международния кораб. И ние нарекохме откритието му „Иконата на Минчо Панайотов“.
Красиви и величествени мостове съм виждал в Япония.
„Фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ има значение — беше казал Любопитния в стремежа си да ни насочи към значимото. — „И на него му се е удало да построи дълъг мост между две култури.“
Един от художниците, който често присъстваше край историческата маса в бара, оставена ни от Златю Бояджиев, беше Здравко Томов, правнук на Тома Иконописеца (Фералията). Мнението на Здравко тежеше. И той каза, че „фактът“ с „Иконата на Минчо Панайотов“ в Ишибаши е от значение.
В реалния свят заедно с нас странстват и многобройни „факти“, някои от които имат значение.
ВИЗИТНАТА КАРТИЧКА
Усещах, че между редовете на това произведение се изгражда някакъв образ. Той се очертава идеален и ме дразни. Няма белег, драскотина, която да подскаже, че е като другите. Спотаен между редовете, кара ни да го търсим, да го зяпаме, да се чудим и на него, и на онова, което е направил по японските острови. Можеше да убие самочувствието ми. А аз се надявах да му се радвам, да се удивлявам на бита и нравите му… Но се изплаших.
Идеален означава недостъпен. Ослепителната красота респектира. Не исках, а и не можех да приличам на него!
И с визитна картичка отгоре на всичко.
Островите на Япония могат да се покрият с визитните картички, произведени и разпространени сред японците. От тяхното многообразие ти се замайва главата.
Един човек може да има и по няколко вида от тях. Японец без визитна картичка май че не се намира. Бизнесмен без нея е едно от най-големите недоразумения по тези места. Ако бях художник, за да илюстрирам типична картина, щях да нарисувам двама японци, които се кланят един срещу друг и в ръцете си държат визитни картички. Японец не се търси на улица и номер, а в квадрат. Случва се да смениш адреса на местоживеене, да основеш нова фирма и да се преместиш. А там няма нито улица, нито номер. Правиш си картичка и на обратната й страна даваш схема на местоположението си: откъде да се мине, как да се стигне до съответната сграда.
Аз нямах визитна картичка. Не носех и часовник — на кораба го свалих от ръката си и го хвърлих в куфара. Казах: „На мен пък защо ли ми е часовник? Защо ми е времето?“ Попитах човек на улицата в Саппоро колко е часът. Той ми отговори… и си подаде визитната картичка. После се поклони и се отдалечи. Останах на тротоара с повече информация, отколкото бях пожелал да имам.
Докато пътувах, си спомних как Омир е описал щита на Ахил. Оставил е върху „събирателния“ щит картина — хората по онова време берат грозде, произвеждат вино… изобщо какъв е бил поминъкът.
В Япония бях направил своеобразен „щит“ от визитни картички. Той е пъстър. Цветовете — качествени.
Ето:
Егуши — Отокиши, Окудзауа 1 — 24 — 21, Отару-ши, Хоккайдо, Япония. Визитната картичка е от бял картон. Написана е с латински букви. Това означава, че притежателят й е човек, който има делови връзки зад граница. Тоест от елита на Япония. Владее чужд език. Уважаван. Търсен. С тази картичка мога да му изпратя писмо от чужбина, защото чета адреса, написан с латински букви. Втората картичка: Масару Сато, Сайваз 2–3, Отару-сити, Хоккайдо. (Отару-ши, Отару-сити? Ши и Сити са едно и също понятие. Означава населено място с над сто хиляди жители.) От другата страна картичката представлява цветна снимка: нос на остров, където живее човекът. Японецът е заснел острова си върху картичката не само за да мога да го намеря по безбройните острови, когато тръгна да го търся. (И домът му е там — кацнал върху брега на морето.) Със снимката той иска да каже колко много обича своя остров. Третата картичка: Исаму Ямага — 13 Ханадзоно 3, 047 Отару-ши, Хоккайдо. Визитната картичка на доктор Ямага върху едната страна е изписана с латински букви. Има и думата: Япония. А другата страна е изпълнена с йероглифи. Това е цяла визитна картичка, както е цял светът, само че с две страни: латинска и йероглифична. Там, където са йероглифите, няма думата Япония, защото то се вижда. Доктор Ямага има делови връзки в страната, както и в чужбина. Той е практичен и вместо да вади постоянно химикалка от джоба си при среща и размяна на адреси, има една визитна картичка — напечатана и от двете страни. Четвъртата: Широ Танака. Този човек прави японския щит от хартия по-шарен. Широ е млад, „не бърза да се определя“, както той ми каза. Живееше в провинцията. Адресът му беше: Широ Танака — 4 — 10 Инаге — Хигаши, Чиба. Тази картичка е изписана с японско писмо. Широ е без връзки зад граница — не му беше до света. Ако ги притежаваше, нямаше да си отпечата картичка само с йероглифи. Запознахме се и станахме близки. Широ трябваше с химикалка да разреши проблема с писмото — за да не се изгубим веднага след раздялата ни.