Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Смятах точността за прекалена мярка на поведение. И би било нормално по спирките на Токийското метро тя да ме подразни. Идеалното смущава. Друго си е да пътуваш и гратис, което липсата на прецизни нрави позволява у нас. А окото ми се пълнеше с красота. Във влака можех да наблюдавам, да разсъждавам, да се отвличам. В душата ми беше спокойно. Тръгнал веднъж, нямах проблем с пътуването.
Гледката на спирката в японското метро не е хаотична. Хората не са пръснати, докато чакат своя влак. Върху перона японците са подредени. Предполага се, че някъде тук, наоколо — къде по-напред, къде по-назад, се установяват и вратите на пристигналия влак. Хората се втурват!… На спирката обаче има начертани бели линии и влакът така спира, че вратите на вагоните до милиметър съвпадат с белите линии. Едната линия тръгва точно от ъгъла на вратата и върви по перона и другата линия тръгва точно от другия ъгъл на същата врата, и върви по перона. Влакът с отворените врати и белите линии стават цяла картина — заключват се. Линии има на всички спирки в метрото. Японецът знае къде ще бъдат вратите. Точно там постепенно се образува опашка — една редица. Щом влакът спре, човек прави крачка встрани наляво, другият — крачка встрани надясно, и опашката мигновено става на две редици. Потокът пътници слиза от вагона и тече между тях. Двете опашки се качват във вагона. Онова там е огромен човешки поток. Никой не се блъска. Вратите се затварят и влакът потегля. Лети…
Народ, който се блъска, не е никакъв народ. И от него народ не става. Японецът се тревожи във върховите моменти. Закъснението за работа в тази страна е нещо страшно! Бих приел в пикови моменти на деня пред влаковете да има натъпквачи, тъй като не могат да тръгнат, без да се затворят вратите. В Япония не познават явлението — да превозваш хора до работното място, а на излизане от работа да не се интересуваш как ще се доберат до дома си…
Понеже пътувах за първи път от Шибуя до Йойо-ги, а не знаех, че и по цвета на влака се познава в коя посока се движи, започнах да се оглеждам. Исках да попитам някого за спирката — целта на моето пътуване. По стар, заучен навик, вместо да погледна хората в лицата, погледът ми се сведе надолу и се плъзна по обувките им, сякаш от тях се канех да черпя информация. И… О, небеса! Първият японец, когото зърнах пред себе си във вагона на влака, беше по чорапи?! А чорапите му — ослепително бели.
Тогава видях онази японка. Не зная дали сте забелязали, че когато се интересувате за нещо на улицата, не питате кого да е, а търсите точния човек. Ръководите се от някакво вътрешно усещане. Най-често чужденците се обръщат към полицай. Но когато бързаш… Японката — нищо особено на пръв поглед. Зърнах я пред себе си и я попитах:
— Говорите ли английски?
Запитах я за Йойоги. Тя не ми отговори.
Вагонът е широк и удобен. От двете страни покрай прозорците има седалки, на които безшумно сядат добре облечени хора. Над главите им — кожени дръжки, за които се хващат, когато са прави. Преместих се на седалката и японката седна срещу мен; станах, хванах се за кожена дръжка, и жената стана. Хвана се за друга кожена дръжка — зад мен. Помислих си, че ще слиза и затова така…
Влакът вече спираше. Продължих да се озъртам, когато японката се приближи и на перфектен английски език с безпогрешно произношение ми каза:
— Извинете, господине, това е вашата спирка. Буквално преведено, тя изрече „това е вашето предназначение“, така както го пише в учебниците.
Слязох на Йойоги. Японката остана във влака.
Видях я добре, когато се канех да слизам. Тя беше много красива и дори се почудих защо в началото не съм забелязал красотата й.
Всъщност какво се беше случило? Чудо! Едно от онези чудеса, които трудно се забелязват, понеже на пръв поглед са неуловими. Не е изглеждала красива жената, после е станала, както става красив почти всеки с добро и изискано поведение. Прецизността е елемент на красотата. Фигурата има значение, но определящо е и поведението. Японката в метрото знаеше английски език до някаква степен. Вярна на своята същност, тя изговаряше само онези английски думи, които добре владееше. От Шибуя до Йойоги на нея й трябваше време, за да подреди в паметта си точния израз. Сетила се веднъж за него, повтаряла го е наум. И вече готова с отговора, беше тръгнала след мен във вагона, за да изпълни молбата на човек в многомилионния град, попитал за посоката. Потърсих с поглед красивата пленителна японка. Гледах и след влака. Повече не я видях. Птицата беше отлитнала с другите птици.