Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Дочух стъпките на Рене зад гърба си.
— Повикай полиция — казах.
— Какво говориш, Суки? Виждаш ли я?
— Повикай полиция!
— Добре де, добре — отстъпи набързо Рене. Някаква женска солидарност не ми даде да позволя на Рене да я види така.
Застанах с гръб към прозореца, изкушена да погледна отново с тайната надежда, че съм допуснала грешка. Загледана в съседната врата, се зачудих как е възможно да не чуят насилствената смърт на Доун, ако някой живееше там.
Рене се появи отново. Загорялото му от слънцето лице изглеждаше загрижено, а светлокафявите му очи блестяха някак особено.
— Ще се обадиш ли и на Сам? — попитах.
Без да обели и дума, той се завъртя и тръгна обратно. Като изключим склонността му да клюкарства, Рене беше изключително добър. Винаги би се притекъл на помощ на човек в нужда. Спомних си как дойде да помогне на Джейсън с окачването на градинската люлка на бабината веранда. Спонтанно изникнал спомен за ден, съвсем различен от днешния. Бях се загледала в прозореца на спалнята на къщата близнак. Изведнъж той се отвори и се показа се чорлава глава.
— Какво правиш, Суки Стакхаус? — попита провлачено плътен мъжки глас.
След около минута взиране в лицето, като се опитвах да не се заглеждам много във великолепните голи гърди по-надолу, най-после го разпознах.
— Джей Би?
— Самият той.
С Джей Би Дю Рон бяхме в едно училище. Всъщност няколко пъти дори излизахме заедно. Той беше прекрасен, но толкова обикновен, че дори му бе все едно дали чета мислите му или не. Но независимо от обстоятелствата в момента, не можех да не отчета красотата му. Когато човек се е въздържал колкото мен, не му трябва кой знае колко, за да се разбушуват хормоните му. Въздъхнах дълбоко при вида на добре оформените му ръце и гърди.
— Какво правиш тук? — попита отново той.
— Нещо лошо се е случило с Доун — отвърнах, чудейки се дали да му кажа. — Когато не се появи на работа, шефът ме изпрати да дойда да я потърся.
— Тя вътре ли е?
Джей Би прескочи директно през прозореца. Беше с къси панталони.
— Моля те, не поглеждай — помолих, държейки ръката си вдигната, и съвсем неочаквано се разплаках. Това напоследък ми се случваше доста често. — Гледката е потресаваща, Джей Би.
— О, горката! — каза той.
Имаше добро сърце — прегърна ме с една ръка и ме погали по рамото. Ако някъде имаше жена, която се нуждае от успокоение, ей богу, това беше задача за Джей Би Дю Рон.
— Доун обичаше да са груби — каза той утешително, сякаш това обясняваше всичко.
За някои хора може би, но не и за някой неотракан като мен.
— Какво искаш да кажеш с „груби“? — попитах, като се надявах, че в джоба на късите ми панталони има кърпичка.
Вдигнах поглед и забелязах, че Джей Би леко се изчерви.
— Слънце, на нея й харесваше… Ами… Суки, не ти трябва да знаеш.
Имах репутация на порядъчно момиче, което донякъде намирах за иронично. А в момента само ме затрудняваше.
— Можеш да ми кажеш. Работехме заедно — настоях на своето, а той кимна сериозно, сякаш думите ми са основателна причина.
— Ами, тя обичаше мъжете… един вид… да я хапят и удрят… — сигурно бях направила физиономия, защото допълни: — Знам, аз също не разбирам как на някои хора може да им допадат подобни неща.
Джей Би не беше от онези, които ще пропуснат да се възползват от ситуацията, прегърна ме и продължи да ме гали, но ръцете му се съсредоточиха основно в средата на гърба ми — проверяваше дали нося сутиен, а после се спуснаха надолу и си спомних, че харесва високи стегнати дупета.
Имах безброй въпроси, но не зададох нито един. Пристигна полицията. — Кения Джоунс и Кевин Прайър. В града се говореше, че когато шефът на управлението ги назначил да работят заедно, се е пошегувал, защото Кения бе поне метър и осемдесет, с шоколадова кожа и способна да се пребори с ураган, а Кевин едва ли надвишаваше метър и седемдесет, бе с бледа кожа, осеяна с лунички, а тялото му бе слабо и жилаво като на маратонец. Учудващо, но двамата се разбираха много добре, макар да имаха няколко паметни кавги.
Сега и двамата изглеждаха като ченгета.
— Какво става тук, госпожице Стакхаус? — попита Кения. — Рене твърди, че нещо се е случило с Доун Грийн.
Докато говореше, проучи внимателно Джей Би, а Кевин, незнайно защо, оглеждаше земята наоколо — сигурна съм, че като полицай има сериозна причина.
— Шефът ме изпрати да разбера защо Доун не дойде на работа вчера и днес — отговорих. — Почуках на вратата, но тя не излезе, а колата й е тук. Притесних се за нея, затова обходих къщата, надничайки през прозорците, и я видях вътре, ей там — посочих зад тях.