Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Заелис млъкна, когато внезапен порив на вятъра нахлу в стаята, а Лусия бързо вдигна глава, като че ли някой бе казал нещо зад рамото й.
— Какво казват, Лусия? — попита той.
Момичето погледна към учителя си. Само той смяташе способностите й за нещо ценно, което не трябваше да се крие. Всичките й наставници, бавачки и останалият персонал се бяха заклели да мълчат под страх от смъртно наказание за нейните дарби. Те веднага извръщаха поглед, ако я завареха да си играе с гарваните и я караха да замълчи, ако започнеше възторжено да им разправя какво е казало старото дърво в градината през деня. Ала Заелис я насърчаваше и вярваше в нея. От време на време загрижеността му към нея даже я безпокоеше.
— Не знам — призна тя. — Не мога да ги разбера.
— Някой ден сигурно ще можеш.
— Сигурно — отвърна хладно момичето.
Тя усети пристигането на Дурун още преди да чуе гласа му. Той я плашеше със силата на страстите си. Баща й бе едно огнено кълбо, което винаги гореше — било от гняв, от гордост, от омраза или от сласт. Когато нямаше нещо, което да възпламени кръвта му, той изпадаше в скука. Нямаше нито по-фини емоции, нито някакви интелектуални интереси или склонност към съзерцание и самоанализ. Пламъкът му или гореше, или изобщо го нямаше.
Императорът влетя в стаята и се спря пред тях, а черното наметало, покрило широките му рамене, се развяваше зад гърба му. Анаис го придружаваше. Заелис се изправи и се поклони почтително; същото стори и Лусия.
— Значи това е тя — каза Дурун, без да обръща никакво внимание на Заелис.
— Това е същата „тя“, която си виждал и преди, във всеки от редките случаи, когато си си правил труда да я навестиш — отвърна му Анаис. От тона й си личеше, че току-що са се карали. Лицето на Императрицата бе поруменяло.
— Тогава не съм имал и най-малка представа, че отглеждам усойница в пазвата си — рече хладно Дурун. Той впери изпитателен взор в Лусия. Тя го изгледа спокойно в отговор. — Ако не беше отнесеният й поглед — измърмори, — щях да я взема за нормално дете.
— Тя е нормално дете — отсече майка й. — Ти си същият като Вирч. Той само ми диша във врата, дебнейки първата възможност да… — жената замълча, загледана в Лусия. — Трябва ли да се държиш така пред нея?
— Че защо не? Предполагам, си й казала? Как целият град се е надигнал срещу нея?
Заелис отвори уста да продума нещо и в следващия миг я затвори. Даде си сметка, че е по-добре да не се намесва в защита на детето. Щом Императорът не се вслушваше в собствената си съпруга, едва ли щеше да обърне внимание на някакъв даскал.
— Ще доведеш тази страна до разруха с болните си амбиции, Анаис — каза обвинително Дурун. — Безочието ти да направиш този урод твой наследник ще разкъса на части Сарамир. Всеки изгубен живот ще лежи на твоята съвест!
— Така да бъде! — просъска тя. — И за къде-къде по-маловажни неща са се водели войни. Погледни я, Дурун! Тя е толкова красиво дете… твое дете! Тя е всичко, за което можеш да се надяваш у една дъщеря… у един престолонаследник! Не бъди заслепен от омразата, скрита под онова, което уж повелявали традицията и мъдростта! Твърде много слушаш Чаросплетниците и твърде малко мислиш със собствената си глава!
— Така разсъждаваше и ти — отговори й той. — Преди да пръкнеш това. — Той посочи с пръст към Лусия, която ги наблюдаваше безизразно. — Сега използваш същите аргументи, към които би се отнесла с презрение преди години. Тя е Различна и не е мое дете!
При тези си думи той се завъртя надменно и излезе от стаята с развяващ се зад него плащ. Чертите на Анаис трепереха от гняв, но един поглед към дъщеря й беше достатъчен, за да се успокои. Тя коленичи до момичето, така че лицата им да се окажат на една височина, и я прегърна.
— Не му обръщай внимание, дете мое — промълви тя. — Баща ти нищо не разбира. Разгневен е, но ще се научи. Всички ще се научат.
Лусия не каза нищо; по принцип тя рядко говореше.
Седма глава
Шест слънчеви дни бяха минали в храма на Еню на брега на Керин, а с всяка зора Тейн се чувстваше все по-далеч от душевния покой.
Днес беше скитосвал много далеч, след като бе приключил със сутрешните си задължения. Като послушник все още разполагаше с доста свободно време. Пътят към Еню се изминаваше не с молитви и ежедневни задължения, а с общуване с природата. Всеки имаше характерен за него начин да успокоява своя дух. Тейн все още търсеше своя.
Светът се клатушкаше на ръба между пролетта и лятото и дните бяха жарки и изпълнени с всевъзможните звуци на горските обитатели. Тейн се скиташе по пътечките сред дърветата, завързал ризата си на кръста, преметнал пушката на голия си гръб. Мургавото му стройно тяло блестеше от капчици пот сред влажните горски предели. Слънцето клонеше на запад; скоро трябваше или да се връща обратно, или да рискува да остане в леса по тъмно. Лоши неща дебнеха нощем из горите — при това сега бяха повече от преди.