Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Това дете представляваше заплаха, която трябваше да бъде елиминирана. Независимо че ситуацията още не бе фатална, момичето имаше потенциала да се превърне в голяма заплаха за Чаросплетниците. С много пари Баракс и другите знатни фамилии можеха да разрешат проблема вместо него, но ако не успееха…
Вратата на помещението се отвори и тромавите, дрипави фигури на трима Чаросплетници влязоха вътре. За тях той представляваше реещо се привидение, едва видимо на слабата мъждукаща светлина.
— Благоден, Върховен Чаросплетнико Вирч! — изграчи единият, чиято Маска представляваше плетеница от листа и дървесна кора, оформени в грубо подобие на брадато лице. — Навярно ни носиш известия?
— Тревожни известия, братя мои — отвърна тихо Вирч. — Тревожни известия…
Шеста глава
Градският дом на рода Коли се издигаше в западната част на Императорския квартал в престолния град Аксками. Първоначалната сграда е била достроявана и усъвършенствана с годините, като се е прибавяло я крило там, я библиотека тук, докато накрая ниската, широка постройка се разпростряла върху целия двор, който я обграждал. Покривът й беше покрит с черни керемиди, извити и издигнати като гребени; стените бяха с цвета на слонова кост, семпли и обикновени, като монотонността им се нарушаваше единствено от кръстосаните дървени греди с декоративен характер. Зад къщата се виждаха и други подобни сгради, които служеха като казарми за стражата, конюшни или складови помещения. Останалата част от двора бе превърната в градина — изящно подрязана, добре поддържана и красива по един суров начин. Посипани с камъчета алеи лъкатушеха между малко езерце, където плуваха шарени рибки, фонтан с каменни скулптури и закрита пейка. Всичко това бе заобиколено от висока стена с масивна порта, отделяща двора от широките улици на Императорския квартал. Сутрешното слънце припичаше над града, а въздухът беше влажен и задушен. Не много далеч златният зикурат на Императорската цитадела блестеше на билото на хълма, извисявайки се над всички сгради в града.
Вътре в къщата Мишани ту Коли седеше с кръстосани крака зад писмената си маса и се трудеше над отчетите от последния сезон. Родът Коли притежаваше голяма риболовна флотилия, съсредоточена в залива Матакса, и повечето от приходите им, както и политическото им влияние, идваше оттам. Всички знаеха, че раците и омарите с марката на рода Коли са най-крехки и вкусни (а следователно и най-скъпи) в цял Сарамир. Всичко се дължеше на уникалния минерален състав на водите на залива, твърдеше баща й. От две години насам тя беше строго обучавана във всички аспекти на семейния бизнес. Като единствена наследница на земите на рода Коли и на титлата Бараксиня след смъртта на баща й, се очакваше тя да може да понася отговорността да управлява наследеното. Затова сега смяташе и проверяваше отчетите, а четката й потрепваше, докато отмяташе това-онова или подчертаваше някои цифри със смущаваща за едно младо момиче целенасоченост.
Мишани беше не много висока, а тялото й бе стройно и слабо, с тънки кости. Лицето й не бе красиво, но излъчваше поразяващо спокойствие. Това лице никога не се набраздяваше от неволни гримаси — степента й на самоконтрол беше изумителна. Изрисуваните й все едно с молив вежди никога не издаваха изненадата й, освен ако тя самата не поискаше това; нито пък тънките й устни щяха да се усмихнат, ако девойката не желаеше. Мъничкото й тяло бе като удавено в гъстата коприна на черната й коса, която стигаше до глезените й. Посредством тъмносини кожени ленти тя бе завързана на две плитки от всяка страна на главата й, а останалото количество се спускаше свободно по гърба й.
Иззад завесата на стаята й се разнесе звън на камбанка. Тя приключи с поредната колонка от числа и разклати малко сребърно звънче в отговор, което означаваше, че посетителят може да влезе. В стаята влезе грациозно една прислужница, която се поклони леко, сложила едната си длан на кръста, докато с пръстите на другата докосваше устните си.
— Имате гост, господарке Мишани. Госпожица Кайку ту Макаима е тук.
Мишани изгледа безизразно прислужницата; после на устните й бавно изгря радостна усмивка. Жената също се усмихна, доволна, че господарката й е доволна.
— Да я въведа ли, господарке?
— Да — отвърна девойката. — И ни донеси плодове и вода с лед.
Прислужницата излезе, а Мишани прибра принадлежностите си за писане и пооправи тоалета си. През двете години, последвали осемнадесетата й жътва, тя постоянно бе заета и не й оставаше никакво време за приятелките й; Кайку обаче беше нейна дружка още от детските години, и дългата им раздяла бе много мъчителна. Пишеха си често в пищния, поетичен стил на висшия сарамирски, споделяйки мечтите, надеждите и страховете си. Ала за никоя от тях това не бе достатъчно. Как само Кайку бе решила да я посети така ненадейно! Тя никога не правеше нищо по правилата; винаги си мислеше, че стои над тях, че те не се отнасят за нея.