Вещерите от Сарамир

Прислужницата звънна предупредително с камбанката и влезе; след като господарката й беше заръчала да им донесе напитки, нямаше нужда да чака отговор. Тя сложи един дървен поднос между Кайку и Мишани, върху който постави купа с нарязани плодове, и наля охладена вода в две чаши. Накрая нагласи параваните така, че да пропускат максимално слабия ветрец, разхлаждащ знойната утрин, след което излезе незабелязано от стаята. Гостенката се загледа след нея, а в паметта й изникна образът на една друга прислужница, от едно отдавна забравено време, преди смъртта да я връхлети.

— Е, Кайку — започна Мишани, — на какво дължа посещението ти? Пътят от Гората на Юна до Аксками изобщо не е кратък. Ще останеш ли за повече време? Ще наредя да ти приготвят стая… И ще гледам да ти намеря някакви хубави дрехи — какво е това, което си облякла?

Усмивката на Кайку потрепна за миг и мъката, скрита зад нея, най-накрая се показа. Очите на домакинята й се изпълниха със съчувствие и тъга в отговор.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Всички вкъщи са мъртви — отвърна простичко момичето.

Мишани веднага потисна изумлението си и лицето й остана безизразно при тези думи. После, припомняйки си с кого всъщност разговаряше в момента, се поотпусна и даде външен изблик на чувствата си, притиснала потресено длан до устата си.

— Не — прошепна тя. — Как?

— Ще ти разкажа — рече Кайку. — Ала има и нещо друго, Мишани. Може би вече не съм това момиче, което си спомняш. Сега в мен има нещо, нещо… чуждо. Не зная какво точно представлява то, но е много опасно. Моля за помощта ти, Мишани. Нуждая се от помощта ти.

— Разбира се — отвърна дребничкото момиче, хващайки ръцете й. — Бих направила всичко за теб.

— Не бързай — каза гостенката. — Първо чуй историята ми. Дори и само заради това, че се намираш близо до мен, те грози голяма опасност.

Мишани седна отново на рогозката, взирайки се в своята приятелка. Подобно униние никак не подхождаше на Кайку. Тя винаги бе упорита, своенравна и инатлива и създаваше впечатлението, че е в състояние да превъзмогне всяка болка, която я сполети. А сега звучеше тъй, все едно бе обречена.

— Разкажи ми тогава — подкани я Мишани. — Без да ми спестяваш нищо.

И тъй, Кайку й разказа всичко — цялата история, започваща със собствената й смърт и завършваща с пристигането й в Аксками с лодка, за което си бе платила в селцето Бан. Разказа й за Асара — как вярната й прислужница се бе оказала не такава, за която всички я смятаха; както и за смъртта й. Спомена й как бе спасена от жреците на Еню и за маската, която Асара бе взела от къщата — онази маска, която баща й бе донесъл след последното си пътешествие. Съобщи й и за обета си към Оча — как се бе заклела, че ще отмъсти за избиването на близките си.