Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Когато приключи, Мишани продължаваше да я наблюдава безмълвно. Кайку се зачуди какви ли мисли се въртяха зад безизразното изражение на домакинята й. Тази сдържаност на приятелката й беше непозната за гостенката — навярно Мишани я бе придобила през последните две години, докато придружаваше баща си в Императорския двор. Там и най-незабележимото помръдване на лицевите мускули можеше да издаде тайна, която да коства живота ти.
— В теб ли е маската? — попита накрая девойката.
Кайку я извади от торбата си и я подаде на приятелката си. Мишани я огледа внимателно, въртейки я в ръцете си. Дяволското червено-черно лице й се хилеше злобно. Едновременно красива и грозна, тя изглеждаше не по-различна от множество други маски, които бе виждала на лицата на актьорите в театъра. Съвсем обикновена маска.
— Пробвала ли си да я сложиш?
— Не — каза Кайку. — Ами ако е Истинска Маска? Ще полудея, ще умра или ще ми се случи нещо още по-лошо.
— Мъдро — замислено промълви дългокосата девойка.
— Кажи ми, че вярваш на историята ми, Мишани. Трябва да знам дали не се съмняваш в нещо.
Момичето кимна, а водопадът на черните му коси като че ли оживя за миг от движението й.
— Вярвам ти — рече тя. — Разбира се, че ти вярвам. И ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна, скъпа приятелко. — Гостенката се усмихна облекчено, а в очите й проблеснаха сълзи. Мишани й подаде обратно маската. — Що се отнася до това, имам един приятел, който е изучавал методите на Майсторите. Възможно е да ни разкаже нещо интересно за нея.
— Кога ще можем да се срещнем с него? — попита въодушевено девойката.
Мишани я дари с непроницаем поглед.
— Опасявам се, че няма да бъде много лесно.
Покоите на Лусия ту Еринима бяха закътани дълбоко в сърцевината на Императорската цитадела, охраняваха се много строго и на практика там не можеше да се промъкне никой външен човек. Макар че помещенията бяха доста на брой, навсякъде имаше стражи, учители обикаляха насам-натам, а бавачки обсъждаха последните клюки с готвачи. В света на Лусия царуваше постоянна суетня и въпреки всичко тя беше самотна. Сега я пазеха по-строго и от преди, а лицата, които я заобикаляха, я гледаха със загриженост, мислейки си, че сигурно води ужасен живот, след като целият свят я мразеше.
Ала Лусия не беше тъжна. През последните няколко седмици се бе срещнала с много нови хора — голям поврат в сравнение с живота, който водеше, преди крадецът да вземе кичур от косата й. Майка й често я посещаваше и водеше със себе си най-различни влиятелни хора — Баракси, висши чиновници и търговци. Лусия винаги демонстрираше изключителни обноски пред тях. Гледаха я ту с едва прикрито отвращение, ту със страх, ту с доброжелателство. Някои от тези, които бяха дошли при нея, изпълнени с презрение, си тръгваха озадачени, чудейки се как такова интелигентно и красиво дете би могло да таи в себе си злото, за което предупреждаваха Чаросплетниците. Някои се разделяха с предразсъдъците си, когато излизаха от стаята, а други продължаваха ревниво да ги пазят скътани до сърцето си.
— Майка ти постъпва много храбро — каза й Заелис, любимият й учител. — Тя показва на съюзниците и враговете си колко добро и умно момиче си всъщност. Понякога страхът на някого от неизвестното е далеч, далеч по-ужасен от реалността.
Лусия го слушаше замислена, а очите й гледаха замечтано. Тя прекрасно съзнаваше, че нещата са много, много по-дълбоки; ала отговорите на въпросите, които я вълнуваха, щяха да дойдат сами с течение на времето.
Един уханен следобед беше в компанията на Заелис, когато майка й доведе Императора.
Момичето седеше на една рогозка до високите триъгълни прозорци в стаята, където учеше уроците си, а слънчевите лъчи проникваха през тях, падайки върху жълтеникаво-червените плочки на пода. Заелис й разказваше за раждането на звездите, повтаряйки въпросите и отговорите, които тя трябваше да запомни, с гърления си басов глас. Тя знаеше историята много добре — как Абинаксис, Единствената Звезда, избухнала и разпръснала вселената и как от този хаос произлязло първото поколение богове. Лусия си седеше мирно и кротко — на лицето й бе изписана обичайната за нея липса на внимание, ала тя слушаше и запомняше, като в същото време долавяше нейде в главата си шепота на духовете на западния вятър, които си съскаха пълни безсмислици, докато се носеха над града.