Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Поривист вятър, свиреп, примесен с редки едри капки, но изненадващо топъл, може би двайсетина от тукашните градуси, напук на сезона и на ранния утринен, направо казано нощен час — такъв вятър блъсна в лицето Джон Дж.Дж. Сидорчук още на първата му крачка навън. Пътниците, приведени, придържащи полите на дрехите си, се клатушкаха в индианска нишка от стълбата към дългия автобус на пистата. Ярката светлина от салона разгонваше мрака и осветяваше настилката наоколо: бетон, разжалван в чакъл, или може би чакъл, по недоразумение назначен за бетон… Джон Дж.Дж. се вмъкна в автобуса. От оранжевата ламарина на вратата го информираше мазен надпис с черен маркер: „Говедовоз“.

Летището явно беше от ония, които на туземен бюрократичен жаргон наричаха „със затихващи функции“. Сградата приличаше на гарова чакалня от исторически филм на ужасите: олющена боя, мръсни стъкла, издълбани с нож в ламперията надписи, по пода течението разнасяше хартийки, фасове и, кой знае защо, шума и козина. Неколцина униформени, на вид нещо средно между полицаи и горски надзиратели, гледаха мрачно и сънено изсипалата се на главата им тълпа. Червен вехт електрокар стовари багажа направо в чакалнята — две палета, покрити с брезент; електрокаристът дръпна брезентите и хората се стълпиха да си търсят куфарите и саковете.

Джон Дж.Дж. изчака тълпата, взе си аеродинамичния куфар и се насочи подир останалите, тътрещи се към гишетата на митничарите. Митничари не се виждаха никакви, проходите бяха запречени с груби дъски. Отстрани се отвори врата с табела „Правоимащи“; появи се човек — но не митничар или офицер, а цивилен, пълен, с рядка руса коса, румено бузесто лице и светъл шлифер; на ревера му се белееше огромна визитка на туземски, с едри букви „МУЦИ“. Човекът внимателно заоглежда тълпата. Джон Дж.Дж. се отправи към него — това явно беше посрещачът му.

— Мистър Джон, ъ-ъ-ъ… Сидорчук? — попита посрещачът, усмихвайки се виновно. Джон Дж.Дж. кимна, двамата си стиснаха ръцете.

Посрещачът се представи на развален английски — Антон, член на борда на същото това МУЦИ (отблизо се видя и по-ситният надпис на визитката — „Междуфондационно управление за ценностно инженерство“); без да губи време, той хвана Джон Дж.Дж. за лакътя и го измъкна встрани през същата врата „Правоимащи“, откъдето бе дошъл. Минаха през полутъмен, но изискан салон, Антон каза нещо на полицая-горски, опънал се в едно кресло, полицаят кимна към вратата отпред и двамата се озоваха на свобода, под протекла бетонна козирка, където ги чакаше бежова лимузина с тонирани стъкла.

Докато шофьорът набутваше куфара в багажника, Антон надвикваше вятъра на развален английски: „Съжалявам, че се наложи да кацнете тук, Джон, но в столицата е направо ураган, отнесе на аерогарата половината покрив…“ Джон мина на туземски и успокои събеседника си: „Не се притеснявайте, няма нищо. А вятърът и тук е много див, да му се чуди човек.“ „О, Джон, няма нищо за чудене, тук всяка година е така — отвърна Антон. — При нас пролетта идва с взлом…“ Макар явно респектиран от отвъдокеанския гост, Антон се обръщаше към него по малко име, и Джон си спомни, че тук фамилните имена са кажи- речи новост, преди половин век местният диктатор, когото тук наричаха баща на народа, заповядал на хората да си измислят фамилии и така станало, но още не бяха свикнали с тях, дори първия министър наричаха по малко име, а съвсем важните персони, от типа на футболисти, олигарси и други особени икономически субекти, наричаха по прякори…