Тайнственият остров

Трябваше обаче да споменем, че тия преселници бяха „мъже“ в най-добрия и в пълния смисъл на думата. Инженер Смит не можеше да се окръжи с по-умни, нито по-предани и по-усърдни другари. Той беше разговарял с тях. Той знаеше способностите им.

Джедеон Спилет, рядко даровит дописник, който беше изучавал всичко, за да може да говори за всичко, щеше да допринесе много с ума си и с труда си за колонизирането на острова.

Хърбърт, смело момче, напреднало вече извънредно много в естествените науки, можеше да подпомогне сериозно общото дело.

Наб беше олицетворение на предаността. Сръчен, умен, неуморен, силен, с желязно здраве, той беше отчасти ковач и можеше да бъде само много полезен за колонията.

А Пенкроф, пребродил всички морета, дърводелец в Бруклинските корабостроителници, помощник-шивач в държавните параходи, градинар и земеделец по време на отпуск и т.н., разбираше от всичко като всички моряци и можеше да върши всякаква работа.

— Отначало — беше казал Сайръс Смит. А началото, за което говореше инженерът, се състоеше в това, да се направи някакъв уред за преработването на природните вещества. Значението на топлината в това отношение е известно. А гориво — дърва и каменни въглища — имаха в изобилие. И тъй оставаше да построят една пещ, за да го използват.

— За какво ще ни послужи пещта? — попита Пенкроф.

— Да изпечем в нея грънците, които са ни необходими — отвърна Сайръс Смит.

— С какво ще направим пещта?

— С тухли.

— А тухлите?

— С глина. Напред, приятели. За да избегнем пренасянето на глината, ще направим работилницата си на самото място, където се намира тя. Наб ще ни носи храна, а и там ще имаме огън за готвене.

— Да — възрази дописникът, — но ако останем без храна по липса на оръжие?

— Ех, да имахме поне един нож! — възкликна морякът.

— Е? — попита Сайръс Смит.

— Е! Щях да направя набързо лък и стрели и дивеч колкото щеш!

— Да, нож, някакво острие… — прошепна инженерът, сякаш говореше сам на себе си. В същия миг той погледна Топ, който сновеше по брега. Изведнъж погледът му светна.

— Топ, тука! — викна той.

Кучето се притече на вика на господаря си. Той обгърна с ръце главата на Топ и като измъкна гердана, който животното носеше на врата си, счупи го надве и каза:

— Ето два ножа, Пенкроф!

Морякът му отвърна с двойно ура. Герданът на Топ беше направен от тънка калена стомана. Достатъчно беше да го наточат най-напред на грапав камък, така че да се получи острие, после да го загладят на по-гладък камък. А на брега имаше в изобилие такива пясъчници и след два часа цялото въоръжение на колонията се състоеше от два остри ножа, на които най-лесното беше да се постави по една здрава дръжка.

Тръгнаха. Сайръс Смит смяташе да се върнат на западния бряг на езерото, там, където беше взел предния ден парчето глина, което се намираше в джоба му.

По пътя Хърбърт откри едно дърво, от клоните на което индианците в Южните щати си правят лъкове. Наричаше се креимба, дърво от рода на палмите, чиито плодове не се ядат. Отсякоха дълги прави клони, окъсаха листата им, издялаха ги по-дебели в средата и по-тънки в краищата и оставаше само да намерят растение, от което да може да се усуче тетивата на лъка. Откриха едно слезово растение, hibiscus heterophyllus, с много здрави влакна като животински жили. И така Пенкроф направи доста жилави лъкове, за които бяха необходими вече само стрели. Стрели щяха да направят лесно от прави, гладки и здрави пръчки, но да намерят с какво да заместят острието на върха, с други думи, някое вещество, подобно на желязото, не беше лесна работа. Но Пенкроф си каза, че след като той е направил всичко, което му е било по силите, случаят ще довърши останалото.