Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Какво щеше да се случи в Съединените щати, ако лекарите влагаха толкова много вяра в целебните свойства на самото човешко тяло, колкото влагаха в това дали лекарствата можеха, или не можеха да лекуват. Все повече се прониквах от важността за връзката доктор — пациент. Ако самият лекар не вярва, че пострадалият може да се подобри, това е достатъчно да опорочи задачата. Много отдавна бях разбрала, че когато един доктор казва на пациента си, че неговият случай е безнадежден, това всъщност означаваше, че познанията на самия доктор бяха ограничени и той нямаше информация, която може да използва за лечението. Това съвсем не означаваше, че не съществува начин за излекуване. Ако някой друг човек някога се бе преборил със същия здравословен проблем, тогава човешкият организъм очевидно притежава способността да се самолекува. По време на дългия разговор с племенните лечители аз открих едно неподозирано ново тълкуване на болестта и здравето.
— Лекуването няма нищо общо с времето — казаха те. — И то, и болестта траят мигновение.
Моето обяснение на това, което те казаха, беше, че твоето тяло представлява нещо цялостно и здраво на клетъчно ниво и после в някакъв миг се появява първото разбъркване или анормалност в частица само на една клетка. След това може да минат месеци или години, преди да се появят симптомите и болестта да бъде разпозната. Излекуването е обратният процес. Ти си болен и с разклатено здраве и тогава в зависимост член на какво общество си получаваш някакво лечение. В един момент организмът престава да се движи по низходяща линия и прави първите стъпки към възстановяване. Племето на Истинските Хора вярва, че ние не ставаме безразборни жертви на лошото здраве и че физическото ни тяло е единственият способ, чрез който нашето по-високо ниво на вечно съзнание общува с нашето лично съзнание. Успокояването на организма ни позволява да се огледаме и да анализираме истински важните наранявания, които имат нужда от грижи: наранени взаимоотношения, пропасти в системата на нашите вярвания, блокировките с тумори на страха, ерозираната вяра в нашия създател, вкоравели емоции на неблагодарност и така нататък.
Замислих се за американските лекари, които работеха с извикване на положителни представи у болни от рак пациенти. Повечето от тях не бяха никак популярни и това, което изследваха, се окачествяваше като „твърде ново“. Тук имахме примера на най-старите хора на света, които използваха техники, които бяха предавани от поколение на поколение през времето и чиято ефикасност беше доказана. А ние, така наречените цивилизовани хора, не искахме да използваме позитивното мислене, защото могло да се окаже просто едно подвеждане, и предпазливо се съгласявахме, че е по-добре да се изчака и да се види как действа то при някои подбрани случаи. Когато критично болен Мутант, получил всички възможни лекарски назначения, е на прага на смъртта, докторът съобщава на семейството, че всичко, което е по силите му, е направено. Колко пъти бях чула забележката:
— Съжалявам, нищо повече не може да се направи. Сега той е в ръцете на Бога.
Странно колко назадничаво изглеждаше сега това.
Не вярвам, че Истинските Хора действат като свръхчовеци при тяхното обхождане и лечение на болестта или потърпевшия от нещастен случай. Искрено смятам, че всичко, което те вършат, може да бъде обяснено по научен път. Само дето ние се стремим да създаваме апаратури, за да прилагаме някои техники, докато Истинските Хора доказват, че това може да стане без електрически шнур.
Човечеството се лута наоколо, бори се, но на континента Австралия най-съвършените модерни техники, отнасящи се до запазване на здравето, се прилагат само на хиляда мили от древната практика, която е спасявала живот през цялото това време. Може би някой ден те ще се съчетаят и тогава нов, пълен цикъл на познание ще се появи.
Какъв ден ще бъде това! Навсякъде ще го честват!
ТОТЕМИ
През деня вятърът смени посока и се усили, като навяваше пясъка върху телата ни. Стъпките ни по земята се заличаваха в момента на появяването им. Напрягах се да виждам през червения прахоляк. Беше, като да гледаш през кръвясали очила. Най-после намерихме подслон край една скала и се настанихме на завет зад нея, за да избегнем грубия допир на вятъра. Загърнати в кожите, ние седяхме плътно един до друг и аз попитах: