Дума Ки

— Разбира се.

Дали се зарадвах? И още как. Даже бях дяволски щастлив.

— Утре летя за Палм. Илзе пристига в петък. Мелинда — на двайсети. Предполагам… като се има предвид, че двамата с татко не се разбирате…

Доста меко казано, при положение, че веднъж едва не се сбихме, след като тъстът ми нарече демократите „комуникрати“.

— Ако намекваш, че нямам желание да празнувам Коледа в Палм Дезърт, имаш право. Ще им помогнеш финансово и се надявам родителите ти да разберат, че и аз имам участие…

— Мисля, че сега не е най-удачният момент да ми говориш за шибаната си чекова книжка!

Гневът ми се завърна светкавично. Изскочи като дяволче от кутийка. Идеше ми да изсъскам: „Я си го начукай, креслива кучко!“ Обаче си замълчах. Донякъде защото можех да кажа „красива смучко“ или „дрислива бучко“. Подсъзнателно го знаех.

Едва успях да се сдържа.

— Еди? — Звучеше агресивно, готова да вдигне скандал.

— Не споменавах чековата си книжка — казах, като се вслушвах внимателно във всяка дума. Май ги произнасях правилно и всяка бе на мястото си. Изведнъж ми олекна. — Исках да кажа, че присъствието ми едва ли ще ускори оздравяването на баща ти. — От гняв — или от ярост ми идваше да добавя, че не бих искал да видя него до своя креват. Отново успях да се въздържа, но този път се облях в пот от усилието.

— Добре. Разбрах. — Кратка пауза. — А какво ще правиш на Коледа?

„Ще рисувам залеза — помислих си. — И може би ще успея да го пресъздам на белия лист.“

— Предполагам, че ако се държа добре, може би ще ме поканя на коледна вечеря с Джак Кантори и семейството му — излъгах, без да ми мигне окото. — Джак е младежът, който работи за мен.

— Май си по-добре. Продължаваш ли да забравяш това-онова?

— Не знам. Забравих.

— Ха-ха, много смешно.

— Смехът е най-доброто лекарство. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“.

— А как е ръката ти? Изпитваш ли фантомни болки?

— Не — излъгах отново. — Напълно изчезнаха.

— Добре. Даже чудесно. — Отново замълча, после промълви: — Еди?

— Още съм тук — рапортувах. Не споменах, че дланта ми е станала тъмночервена, толкова силно стисках слушалката.

Мълчанието, което последва, бе най-продължителното. Телефонните линии вече не съскат и не пукат, както беше през детството ми, но аз чух въздишките на километрите, които ни деляха. По същия начин въздишаше и океанът по време на прилив. После Пам каза:

— Съжалявам, че всичко се обърка така.

— И аз — отвърнах.

Когато тя затвори, взех една от най-големите раковини и се изкушавах да я запратя към екрана на телевизора. Вместо това закуцуках през стаята, отворих вратата и хвърлих раковината към пустеещия път. Не изпитвах омраза към Пам — наистина не я мразех, ала със сигурност ненавиждах нещо. Може би предишния си живот.

Или просто себе си.