Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Ах, но този звук бе тъй успокояващ. Хипнотизираше ме.
Без да отварям очи, потърсих разпечатката на електронното писмо на Илзе и прокарах пръстите си по листа. Направих го с дясната си ръка. После отворих очи, с лявата си ръка захвърлих настрани листа хартия и положих скицника на коленете си. Разтворих го, изсипах дванайсет предварително подострени молива на масата пред мен и взех един. Мисля, че исках да нарисувам Илзе (нали точно за нея си мислех?), ала се опасявах, че ще се получи ужасно; откакто бях възобновил старото си хоби, нито веднъж не се бях опитвал да изобразя човек. В крайна сметка не нарисувах дъщеря си, но пък резултатът не беше лош. Картината не беше нищо особено — не можеше да се сравнява с творбите на Рембранд (даже и с тези на Норман Рокуел19), но не беше ужасна.
Бях изобразил млад мъж с дънки и фланелка на бейзболния отбор „Минесота Туинс“. Номерът 48, изписан отпред, не ми говореше нищо. В предишния си живот често ходех на мачовете на този отбор, но не бях кой знае колко запален по бейзбола. Знаех, че русата коса на младежа не е точно това, което исках, обаче моливите, с които разполагах, не ми позволяваха да постигна кестеняв оттенък. В едната си ръка младежът държеше книга. Усмихваше се. Знаех кой е. Това беше голямата новина на Илзе. Раковините ми го прошепнаха, докато приливът ги издигаше, преобръщаше и разпиляваше. Сгодена, сгодена. Тя имаше пръстен с брилянт, младежът й го беше купил от…
Бях оцветил дънките на мъжа в синьо. Изведнъж захвърлих синия молив, взех черен и написах думата
20
в долния край на листа. Бе някаква информация, както и названието на картината. Названията вдъхват увереност.
После оставих черния молив, взех оранжевия и добавих работни обувки. Оранжевият цвят бе твърде ярък и обувките изглеждаха като нови, макар и да не бяха, ала важното бе друго — мислите ми се движеха в правилната посока.
Почесах дясната си ръка (или по-скоро се почесах през дясната си ръка, понеже пръстите ми напипаха ребрата ми).
— Мамка ти — измърморих под нос. Раковините под мен сякаш нашепваха името на младежа. Конър? Не. Нещо не беше наред. Не знак откъде изникна това усещане, ала внезапно фантомният сърбеж в дясната ми ръка се замени от вледеняваща болка.
Обърнах страницата и започнах да рисувам наново, този път с червен молив. Червена, червена, беше ЧЕРВЕНА! Графитният конус летеше по хартията, очертавайки алена фигура, напомняща кръв, бликаща от рана. Рисувах човек в гръб, с червен халат с бродирана яка. Оцветих косата му в червено, понеже ми изглеждаше като кръв и самият човек ми изглеждаше като кръв. Като опасност. Но не за мен, а за…
— За Илзе — промълвих. — Опасност за Илзе. Този младеж? Младежът от важните новини?
Имаше нещо гнило в този младеж, но не мисля, че точно то ме изпълваше с тревога. Първо, фигурата с червения халат не изглеждаше мъжка. Трудно бе да се каже със сигурност, но, да… струваше ми се женска. Значи халатът изобщо не беше халат. Може би рокля? Дълга червена рокля?
Върнах се към първия лист и погледнах книгата в ръката на младежа. Захвърлих червения молив и оцветих кориците й в черно. После отново се вгледах в мъжа и внезапно написах
отгоре му с печатни витиевати букви. Захвърлих на пода и черния молив. Вдигнах треперещите си ръце и закрих лицето си. Изкрещях името на дъщеря си, както се крещи на човек, чиято следваща крачка ще го отведе в стръмна пропаст или на натоварена автострада.
Може би полудявах. Вероятно полудявах.
Впоследствие разбрах, че съм закрил очите си само с лявата ръка. Фантомната болка и сърбежът изчезнаха, ала мисълта, че навярно полудявам (по дяволите, че навярно вече съм полудял), остана. Едно нещо бе извън всякакви съмнения — бях гладен. Бях гладен като вълк.
IX
Самолетът на Илзе се приземи десет минути по-рано. Тя изглеждаше ослепително с избелелите си дънки и тениската на университета „Браун“ и аз не можах да проумея как Джак не се влюби в нея от пръв поглед тук. Дъщеря ми се хвърли в обятията ми, обсипвайки ме с целувки, а после се разсмя и ме подхвана, когато се килнах наляво към патерицата си. Представих я на помощника си и се престорих, че не забелязвам пръстена с малък брилянт (без съмнение купен от „Зейлс“), който проблесна на безименния пръст на лявата й ръка, докато се здрависваха.
19
Норман Рокуел (1894–1978) — американски художник и илюстратор, автор на множество реалистични картини от живота на малките градчета. — Б.пр.
20
Названието на магазина поражда асоциации с думата sales — разпродажба. — Б.пр.