Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

— Наистина ли? — каза Върховният жрец. — И аз до снощи смятах така. Мислех, че имам последовател, но всъщност аз последвах тебе, момче. — Гласът му беше хладен и може би малко ироничен.

Арен не знаеше какво да каже. Наистина бе съвсем объркан. Считаше, че геройското отвличане на крадците от Ястреба едва ли би изкупило вината му, задето заспа или изпадна в транс на поста си. А сега излизаше, че отвличането е било глупост, докато трансът в най-неподходящия момент е бил особено умна постъпка.

— Съжалявам, повелителю — каза накрая той с вдървени устни, като едва се сдържаше да не се разплаче отново. — Съжалявам, че те подведох. А ти спаси живота ми…

— Може би и ти моя — промълви жрецът с пресипнал глас. — Кой знае? Те биха могли да ми прережат гърлото. Но да не говорим повече за това, Арен. Радвам се, че си до мене.

Той отиде до сандъка с припасите, запали малката печка и се зае с нещо. Арен лежеше и гледаше звездите. Вълнението му се беше уталожило, мислите му престанаха да препускат във всички посоки. Тогава осъзна, че Ястреба няма да го съди нито за това, което е направил, нито за онова, което не е направил. То беше свършено и Ястреба го приемаше като свършено. „Аз не наказвам“ — с леден глас бе казал на Егре. Нито пък награждаваше. Но за да открие Арен, той светкавично бе прекосил морето, бе вложил цялото си магическо умение, за да му помогне. И отново би го сторил. На него можеше да се разчита.

Магьосникът напълно заслужаваше цялата любов на Арен и цялото му доверие. Защото всъщност сам се отнасяше с доверие към Арен. Отдаваше му право.

Ето че се обърна и подаде на Арен чаша димящо, подгряно вино.

— Може би туй ще ти помогне да заспиш. Внимавай да не си опариш езика.

— Откъде дойде това вино? Не забелязах в лодката да има мях с вино.

— На „Взор“ има повече, отколкото вижда окото — рече Ястреба, като се настани до него, и Арен чу как спътникът му се засмя в тъмното — кратко и почти беззвучно.

Принцът се надигна да изпие виното, което бе много добро, ободряваше духа и тялото.

— Накъде отиваме сега? — попита той.

— На запад.

— А докъде стигнахме със Заека?

— В мрака. Аз не го изгубих, но той се изгуби. Залута се по външните граници, в безкрайното безплодно бълнуване и кошмара. Душата му пищеше като птица сред пустош, като морска чайка далеч от морето. Заека не може да води. Винаги е бил изгубен. При цялото си умение в магията никога не е съзрял пътя пред себе си, тъй като е гледал само своята личност.

Арен не разбираше всичко това. Нито държеше да го разбере в момента. Той бе издърпан малко навътре в този „мрак“, за който говореха магьосниците, и нямаше желание да си го спомня; нямаше нищо общо с него. Всъщност не искаше да заспива сега, за да не види отново в съня си онази тъмна фигура, сянката, която бе поднесла перлата към него и му беше прошепнала: „Ела!“

— Повелителю — промълви момчето, като отклони веднага мисълта си към нещо друго, — защо…