Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]». Краткое содержание книги:
— Спи! — каза Ястреба с леко раздразнение.
— Не мога да заспя, повелителю. Питах се дали си освободил и останалите роби.
— Да. Не оставих никого завързан на кораба.
— Но хората на Егре имаха оръжие. Ако бе завързал тях…
— Ако ги бях завързал — какво? Те бяха само шестима. Гребците също бяха оковани роби като тебе. В този момент Егре и хората му биха могли да са мъртви или оковани като другите, за да бъдат продадени в робство. Ала аз ги оставих свободни да се борят или пазарят. Аз не поробвам никого.
— Ти обаче знаеш, че са злодеи…
— Е, нима трябва да се присъединя към тях? Да оставя техните дела да направляват моите? Няма да направя избора им вместо тях, нито ще позволя те да направят моя вместо мене.
Арен замълча и се замисли над думите му. В същото време жрецът меко говореше:
— Виждаш ли, Арен, едно действие не е, както смятат младите, камък, който вдигаш и хвърляш, а той улучва или пропуска целта, и това е всичко. Когато вдигнеш камъка, земята олеква, но ръката натежава. Щом го хвърлиш, орбитите на звездите се огъват и там, където удари или падне, Вселената се променя. Всяко едно действие влияе върху Равновесието на цялото. Ветровете и моретата, стихиите на водата, земята и светлината, всички техни действия и всички действия на дивите зверове и зелените растения са добри и правилни. Всички те са в рамките на Равновесието. От урагана и звуците на огромния кит до сухия лист, който пада, и мушицата, която лети, всички дейности са част от една обща Хармония. Ала ние, доколкото можем да имаме власт над света и един над друг, ние трябва да се научим на всичко, което листът, китът и вятърът вършат от само себе си. Трябва да се научим да спазваме Хармонията. Притежавайки разум, не бива да действаме в невежество. Имайки избор, не бива да действаме безотговорно. Кой съм аз — макар че имам властта да го сторя, — за да наказвам и награждавам, да си играя с човешките съдби?
— Но в такъв случай — рече момчето, като се мръщеше срещу звездите — нима Хармонията трябва да се спазва чрез бездействие? Сигурно човек е длъжен да действа, дори да не знае последиците от своите действия, ако изобщо трябва да се прави нещо.
— Не се бой. Много по-лесно е за хората да действат, отколкото да се въздържат от действие. Ние ще продължаваме да вършим добро и зло… Обаче ако над всички нас отново застане крал и ако той поиска съвет от някой жрец както в старите времена, и ако аз бъда този жрец, ще му кажа: „Повелителю, не прави нищо, защото е правилно, защото е похвално или благородно да го правиш; не прави нищо, защото изглежда добре да го направиш; прави само онова, което трябва и което не можеш да извършиш по друг начин.“
Докато говореше, нещо в гласа на магьосника накара Арен да се обърне и да се взре в него. Наблюдавайки ястребовия нос, белязаната буза, тъмните, пронизващи очи, стори му се, че лицето му пак излъчва светлина. И Арен го погледна с любов, ала и със страх, като си помисли: „Той ме превъзхожда толкова много.“ Едва сега осъзна, че не вълшебна светлина, нито хладен магически блясък очертаваха без сянка всички линии и извивки на това лице, а обикновената, дневна светлина, светлината на утрото. Имаше сила, по-велика от неговата. И годините не бяха по-милостиви към Ястреба, отколкото към всеки друг. Нарастващото сияние озаряваше бръчките на възрастта и той изглеждаше уморен. Прозина се…
И както гледаше, размишлявайки, Арен накрая заспа. Но буден до него, Ястреба наблюдаваше зората и изгрева на слънцето съсредоточено, както се наблюдава накърнено съкровище, пропукан диамант, болно дете.
5. МОРСКИ СЪНИЩА
Към обяд Ястреба изтегли магическия вятър от платното и пусна лодката по земния вятър, който духаше леко на югозапад. Отдясно в далечината неусетно се изплъзваха и губеха хълмовете на южен Уотхорт. Те ставаха все по-малки и сини, прилични на мъглисти валма над вълните.
Арен се събуди. Морето се плискаше в горещото, златисто пладне — необятна водна шир под необятна светлина. Ястреба седеше гол на кърмата — само с една препаска и нещо като тюрбан от брезент на главата. Той пееше нежно и барабанеше с длани по пейката на гребеца в лек, монотонен ритъм. Това не бе магическо заклинание, нито песен за подвизите на герои или крале, а провлаченият напев с нищо незначещи думи на козарче, което сам-само пасе стадата по гонтийските хълмове в онези дълги следобеди на лятото.
Някоя риба току изскачаше над морската повърхност и се плъзваше продължително във въздуха на твърдите си, блестящи като крилца на водно конче хриле.
— Намираме се в Южния разлив — рече Ястреба, когато свърши песента. — Странна част на света, където рибите летят и, казват, делфините пеят. Но водата е приятна за плуване, а аз се разбирам с акулите. Измий допира на робовладелеца от себе си.