Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Ecce Corpus Christi — припя той. — Това е тялото Христово. Ласкал притвори очи, отметна глава и отвори уста. Свещеникът почти беше допрял нафората до езика му.

— Спрете! — Сестра Идит хвана китката на свещеника. — Съжалявам, отче, не исках да богохулствам. Но очевидно Ласкал не е в подходящо състояние, за да бъде причестен.

Свещеникът върна нафората в дарохранителницата, покри я с края на филона си и отстъпи. Сър Осуалд му прошепна, че е свободен.

— Защо направи всичко това? — попита сър Годфри. Сестра Идит потупа оковите около китките на Ласкал.

— Той не е стригои — прошепна тя, — нито убиец. Сър Осуалд, пратете го да се изкъпе и преоблече, дайте му топла храна в знак на милосърдие и го освободете.

Сър Годфри се присъедини към нея и след като промърмори благодарностите си и се закле, че ще запали хиляда свещи за сестра Идит, Ласкал беше изведен от стаята.

— Ако той беше от онези, които търсим — обясни заклинателната, преди някой да успее да я запита, — нямаше да може да се причести. Повярвайте, господа, щяхте да видите човек, обхванат от лудост, каквато не сте виждали. Всяко истински свято нещо отслабва силите им.

— Не мога да повярвам — промърмори Ормистън. Сестра Идит се разсмя.

— Така ли? Кажи ми, ако си извършил някое ужасно престъпление, можеш ли да се закълнеш в причастието, че си невинен? — Поклати глава и се върна на стола си. — Виждал ли си християните да дразнят евреи с парче свинско? Или християни, принудени да се отрекат от Христовия кръст? Не, не — прошепна тя и почука по слепоочието си. — Тук вътре, в зависимост от състоянието ти, действат ангели или демони.

— Какво ще правим? — отсече шерифът. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят публично?

Заклинателката се обърна към него.

— Може да се стигне и до това, сър Осуалд. Повярвай ми, като знам срещу какво се изправяме, може да стигнем и до там.

Малко по-късно сър Годфри и Александър, със сестра Идит, удобно настанена на седлото на коня си, напуснаха оксфордския замък. Излязоха извън голямата крепостна стена и тръгнаха по Нюуингтън Хол Стрийт. Пред хана на Трилок, където улицата се разширяваше, сър Годфри спря.

— Можем да обсъдим онова, което видяхме — промърмори той. Махна с ръка към студентите, учените и търговците, които се блъскаха край него. — Но Бог знае кой може да ни чуе. Къде да отидем?

Александър беше уморен и потри лицето си. Той би предпочел да се върне в манастира „Сейнт Ан“ не само за храна, питие и почивка, но за да види лейди Емили. Докато сър Годфри загрижено питаше заклинателката дали има нужда от нещо, Александър се загледа в стените на колежа „Сейнт Мери“ по-надолу по улицата. Сградата му напомни студенството му в Кембридж и за жизнерадостните и щастливи дни там.

„Не ми харесва тази работа — помисли си той. — Бог да ми е свидетел, не ми харесва!“ Той замислено си припомни времето в Кралския върховен съд, когато яздеше из Лондон, срещаше се с приятели в крайбрежните кръчми, участваше във взимането на важни решения и се наслаждаваше на това, че е толкова близък с високопоставените и могъщите в кралството. Изпита носталгия към спретнатите си стаи над магазина, близо до катедралата „Сейнт Пол“, книгите и ръкописите си и безгрижното ежедневие — утринна служба, закуска в някоя гостилница, тежка, но удовлетворителна работа, която включваше писане на писма и подпечатване на документи. Вечер посещаваше приятелите си или взимаха лодка надолу по реката към някой от дворците, където се възползваха от положението си на писари, за да се навечерят и позабавляват, без да бързат. Или, ако имаше настроение за това, се присъединяваше към хора на „Сейнт Пол“, докато пееха „Salve Regina“19.