Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Мислиш ли, че войникът е бил убит заради реликвата? Сестра Идит се засмя горчиво и поклати глава.
— Стригоите биха се бояли от такава реликва, както се боят от причастието. Не, ако войникът я е носел, щеше да бъде в безопасност. Te никога не биха го доближили. Мисля, че по един или друг начин той и реликвата, която е носил, са причинили вреда на убийците, затова са го наказали със смърт. — Тя поклати глава. — Не знам защо, как или кога. Но ако открием къде е скрил реликвата този нещастник, това може да ни заведе при убийците му. Сър Осуалд, имаш ли някаква следа?
— Само една — отвърна шерифът. — Мабий спеше с още няколко човека от стражата. Както казах, вещите му бяха малко и ги прегледах. Но над сламеника си беше издраскал на стената няколко думи, сякаш да му напомнят нещо. „Le chevalier d’outre mer“ — Рицарят от земите отвъд морето. — Сър Осуалд сви рамене. — Но какво значи това, остава загадка. Сега…
Отиде до вратата, прошепна нещо на капитана на стража та и се върна при тях.
— Ще ви покажа още нещо — съобщи той. — Затворения писар, брабантецът на име Ласкал. Това е студентът, откри близо до къщата, когато онези жени са били убити. Беше покрит с кръв, но твърди, че всичко, за което е виновен, е, че е пил твърде много ейл в кръчмата „Сърцето на врабчето“
— А ти какво мислиш, сър Осуалд? — попита рицарят.
— Ходих в колежа на Ласкал — прекъсна го прокторът. — Той не е от най-прилежните студенти в Оксфорд. Пияница и гръмогласник, който пренебрегва учението и по-често е пиян, отколкото трезвен. Идва от Дордрехт и е под покровителството на един от рицарите на кралицата, но води нормален живот, няма нищо необичайно около него.
— Трябва да го обесим! — отсече сър Осуалд. — Той не помни нищо. Откриха го близо до къщата, камата му липсваше, а целият беше покрит с кръв.
— Сър Осуалд, като шериф нямаш власт над него — прекъсна го прокторът. — Той трябва да бъде съден или от университета, или от Църквата18. Той е школар, макар и низш.
Шерифът издаде презрителен звук, но Александър разбра, че не иска да настоява. Във всеки случай разговорът стихна, когато вратата рязко се отвори и двама стражи блъснаха вътре безпомощния Ласкал, с оковани глезени и китки, в стаята.
Той не беше приятна гледка. Червендалестото му, покрито с брадавици лице беше небръснато и мръсно, очите — зачервени от безсъние, а омазаната му с кал коса — разрошена и щръкнала. По измачканите му дрехи още личаха кървави петна, смесени с онова, което беше повръщал и мръсотията от тъмницата, където беше лежал. Той погледна безмълвно мрачното лице на шерифа, падна на колене със сключени ръце и захленчи за милост на диалект, който Александър не можеше да разбере.
— Ти знаеш английски — обади се Ормистън. — Мастър Ласкал, обвинен си в много тежко престъпление.
— Невинен съм! — захленчи студентът. — Невинен съм! Ще се закълна в каквото искате! Ще докажа невинността си!
Александър стана, наведе се над затворника и го сграбчи за лакътя.
— Смелост! — прошепна той. — За Бога, човече, стани и отговаряй на въпросите!
— Това е моят съд! — отсече шерифът.
— Не, не е — намеси се тихо сър Годфри. — По този случай ние представляваме краля.
Когато Ласкал чу това, започна да трепери и отново щеше да падне на колене, ако Александър, присвил нос от отвратителната миризма на тялото му, не го беше задържал здраво за ръката. Сър Годфри се изправи и мушна Ласкал с пръст в гърдите.
— Ще те изслушам — каза той меко. — Ще ми кажеш истината и ако накрая реша, че си невинен, ще си тръгнеш оттук като свободен човек. Ако излъжеш, може всички кардинали в Рим да са ти роднини, но пак ще увиснеш на бесилката. — Хвана небръснатата брадичка на затворника между пръстите си и леко я стисна. — Сега, кажи ми истината.
Ласкал си пое дълбоко дъх.
— Преди две нощи отидох в кръчмата „Сърцето на врабчето“. Там има една слугиня, която обича млади студенти. — Ласкал облиза устните си. — Предлага услугите си безплатно. Но онази нощ не искаше да има нищо общо с мен, защото един от вашите млади благородници минаваше през Оксфорд. Затова седях сам и започнах да пия. При мен седна още един студент. Беше много добре облечен, кесията му беше пълна със сребро и каните ейл следваха една след друга. Помня, че излизах отвън, повръщах в помийната яма и се връщах за още. — Гласът му затихна.
— Какво стана после?
— После стражата ме срита в ребрата, изправи ме на крака и ми върза ръцете. Хвърлиха ме в тъмницата и ме обвиниха в някакво убийство. Бог знае защо! Камата ми я няма. — Ласкал примигна и се огледа. — Никого не съм убивал — изхленчи той. — Бог ми е свидетел, не знам откъде е тази кръв.
18
По това време университетите са под юрисдикцията на Църквата. — (Б. пр.)