Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Не знам — отвърна сприхаво Уейкман. — Ние направихме собствено издирване. Потърсихме съвет и от шерифа, и от проктора. — Той присви костеливите си рамене. — Но те бяха изчезнали.
Сър Годфри беше сигурен, че ректорът отново се кани да му обърне гръб.
— Господин Уейкман! — възкликна той. — Разбирам, че си зает, но аз също си имам работа. Упълномощени сме от краля, затова ще стоиш тук и ще отговориш на въпросите ни.
Уейкман погледна лукаво Александър, облиза устните си и реши, че благоразумието е по-ценно от смелостта. Той се опря на масата и скръсти ръце.
— Да, сър, студенти от тази зала изчезнаха. Не намерихме и следа от тях, но между тях е имало връзка. Te са били членове на тайно общество, които се наричат Luminosi, Просветлените, преведе той снизходително. — Както знае мастър Макбейн, Оксфорд и Кембридж гъмжат от подобни общества. Това са млади мъже, които търсят тайното знание — философския камък, мистериите на алхимията, кабалистичните творения на, хора като Роджър Бейкън. Мога да изброя поне трийсет такива общества в двата града, които съществуват в момента. — Той седна върху масата. — Прав съм, нали, мастър Макбейн?
— Така е — усмихна се Александър. — Когато бях в Кембридж, членувах в група, наречена Scelerati или Грешниците. Търсехме по-различни знания.
— Навярно — намеси се сър Годфри — членовете на тази група, приятелите на изчезналите студенти, все още учат тук.
— Бих искал да си прав — отвърна Уейкман, — но те бяха малка, самостоятелна група, доста изолирана. Присъстваха на лекциите в колежа и на диспутите тук, в залата. Не буйстваха, не се напиваха, затова ги бяхме оставили на мира.
— А вещите им? — попита Александър.
— Нищо особено — отвърна Уейкман. — Пера, някоя и друга книга, дрехи, броеници. Всичко върнахме на семействата им.
— Намерихте ли нещо особено?
— Да, намерих. У всеки имаше писма, малки парченца пергамент, подписани от шерифа и проктор Ормистън. Тези от шерифа им даваха право да излизат през градските врати след вечерната камбана.
— А тези от проктор Ормистън?
— Разрешително да четат в университетската библиотека. Сър Годфри погледна към Александър.
— Странно — рязко произнесе сестра Идит. — Нито шерифът, нито прокторът ни казаха това.
— Е — Уейкман хвана широките ръкави на тогата си, — не мога да ви кажа нищо повече, господа. — Той се изправи и сви устни.
Сър Годфри и Александър му благодариха колкото можаха по-учтиво, помогнаха на сестра Идит да се изправи, излязоха от библиотеката и пресякоха през мократа трева към главния вход. Небето беше станало по-тъмно. Денят клонеше към края си. Студен, хапещ вятър жулеше лицата им и вкочани пръстите им, докато тропаха с крака и чакаха портиерът да им доведе конете.
— Всички учени ли са толкова любезни? — избоботи сър Годфри. — За Бога, Александър, човек би помислил, че сме от Инквизицията.
— За хора като Уейкман сте такива — отвърна рязко сестра Идит. — Това е Оксфорд, сър рицарю, където не обичат външна намеса.
Конярите доведоха конете им и те излязоха на улицата. Щяха да тръгнат, когато червенокосият портиер, който ги беше завел в кулата Палмър изведнъж се промъкна през портата и хвана Александър за наметката.
— Моля ви! — изсъска той, а очите му бяха зачервени и влажни. — Аз прислужвах на студентите. Не знам друго, освен че…
— Освен какво? — попита Александър и се наведе към него.
— Ходеха в „Митрата“. Питайте за прислужницата Летисия. Тя познаваше брабантеца. Може би знае още нещо.
И преди Александър да му зададе други въпроси, мъжът се обърна и се шмугна обратно в двора.
— Става все по-странно — отбеляза сър Годфри, докато ги водеше през смрачения Търл. — „Митрата“ е в Карфакс, нали? — Той погледна Александър през рамо.
Писарят кимна.
— Тогава ще отидем там. Да се надяваме, че няма да завали.
Те се изкачиха по улицата, без да забележат забулената фигура, която се взираше с тях от последния етаж на една от близките къщи. Мъжът отвори разнебитения дървен прозорец, покрит с мазен пергамент. Протегна врат, за да види как двамата мъже и майка Едит, която яздеше след тях, си проправят път през вечерната тълпа към Хай Стрийт. Очите на мъжа, черни като прилепово крило, бяха студени и твърди. Той ги наблюдаваше като змия плячката си, със стиснати устни, като от време на време подсвиркваше тихичко мелодия, чута в някоя от кръчмите.
— Тръгнаха — прошепна той на друга забулена фигура, която седеше на стол в далечния ъгъл на празната, плесенясала стая. — Говориха с Уейкман, но той е толкова невеж и арогантен, че не им е казал нищо. Но слугата може да им бъде полезен. Да го убием ли?