Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Какви други легенди се разказваха? — попита заклинателката рязко.
Сър Осуалд подпря лакти на стола и се взря в тежките греди на тавана. Притеснението му беше очевидно за всички.
— Не бяха много — отвърна той колебливо. — Приличаха на кошмари, които едва-едва си спомняш. Знаехме за легендите за Стригоя и как сър Хюго унищожил кулата му. Понякога казваха, че това са само легенди, но друг път се усещаше страх от проклятието на стригоя, че ще се върне да потърси отмъщение.
— Има едно поверие — обади се прокторът, като погледна въпросително далечния си роднина. — Помниш ли, сър Осуалд?
— О, да! — Шерифът затвори очи и прехапа устни, сякаш се опитваше да си спомни. — Старо поверие на семейство Мортимър — промърмори той. — Сега си спомням, ето как беше. — Отвори очи. — „Мортимър, пази се, когато дяволът от старата кула дойде при скалата до новата кула.“ — Той сви рамене. — Само това е.
— И какво значи? — попита Александър. Шерифът отново сви рамене.
— Бог знае. Аз щях да ви кажа, ако знаех.
Заклинателката се беше обърнала към проктора и сякаш внимателно го изучаваше.
— Сър, ти доктор по теология ли си?
— Да, госпожо.
— Умел в логиката и философията? Ормистън се разсмя като момченце.
— Поне така казват! Някои ме хвалят, други ме критикуват. В Оксфорд има много знание, но малко милосърдие. Защо питаш?
Сега и заклинателката се усмихна.
— Сигурно ти е трудно да вярваш в дяволи и стригои, хора, които променят формата си и се хранят с човешка кръв.
Ормистън поклати глава.
— Когато бях по-млад — да — отвърна бавно той. — Но аз вярвам в силите на мрака. Иди в провинцията, госпожо, и ще откриеш, че онези, които ходят на черква в неделя, предишната нощ са танцували на лунна светлина и са принасяли жертви на Кернунос, Рогатия бог. — Ормистън се размърда в стола си. — Преди три години в същия този град аз председателствах процеса срещу студент, който беше изработил фигурата на съперника си от мас от обесен и я набучил с карфици.
— Тези неща се срещат — съгласи се Александър. Ормистън мрачно погледна към него.
— Но ние не го съдихме за това. Съдът искаше да знае защо краката на статуетката са били счупени същата сутрин, когато краката на съперника му били смазани от една каруца в Карфакс.
Прокторът се приведе напред и приближи лицето си до заклинателката, сякаш смяташе, че тя го вижда иззад покривалото си.
— Аз вярвам в злото, майко Идит. Сатаната може да се разхожда по уличките на Оксфорд, както и из огрените от луната мочурища.
Екзортистката се обърна към Бийчъм.
— А ти вярваш ли, сър Осуалд? Шерифът се смути.
— Майко Идит, аз съм служител на Короната. Преследвам престъпници. Залавям мошениците и беся убийците. Не знам какво означава стригои или поклонници на дявола. — Той разпери ръце. — За мен те са мръсни убийци.
Александър погледна скришом към заклинателката. Той имаше същите съмнения като шерифа и беше заинтригуван, че по-практичният му спътник, рицарят, не се беше усъмнил в онова, което сестра Идит им беше разказала предишната вечер.
— Мога само да кажа — каза заклинателката, — че имаме работа с убийци, но вярвате или не, те действат по заповедите на по-висши, зли сили. Те вярват, че човешките жертвоприношения и пиенето на човешка кръв помагат на злокобното им дело. Това са стригоите, които се преобразяват, и които някои наричат вампири.
Сър Осуалд се изправи.
— Каквито и да са — промърмори той, — отново са убили. По-добре елате да видите.
И като взе две от стенните факли, той подаде едната на сър Годфри и ги поведе надолу по тясна, вита стълба към подземията на замъка.
ПЕТА ГЛАВА
Шерифът освободи двамата войници, които пазеха пред ръждясалата врата на тъмницата. Отключи я и ги въведе в зловонна килия с висок таван, Мястото беше празно с изключение на две продълговати кутии, които лежаха на покрития с плочи под. Сестра Идит изхълца и остана до вратата, Александър усети отвращението й. Шерифът извърна лице и отвори капаците на двата импровизираш ковчега. Човешките останки в тях бяха отблъскващи. Ормистън веднага излезе от килията. Александър затвори очи, като се опитваше да контролира стомаха си. Сър Годфри пристъпи напред и погледна надолу. Гърлото на момичето беше прегризало и в тялото и не беше останала и капка кръв. Кожата й изглеждаше сива и бледа в светлината на трепкащата факла. Мъжът беше ужасно обезобразен, гърлото му също беше прерязано, но тялото му носеше странни белези, в плътта му имаше груби резки, сякаш някой се беше опитал да изреже еленови рога на гърдите и ръцете му.