Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Не — отвърна другият. — Защо да ловим дребна риба, когато в езерото има такава тлъста щука?
— Опасни ли са? — попита фигурата при прозореца.
— Да. Рицарят е убиец, един от най-добрите бойци на краля. Той е безмилостен, с чувство за дълг, каквото рядко се среща.
— Ами Макбейн?
— Придворен самохвалко и конте. Или се преструва на такъв. Но умът му е остър като бръснач. Той прилича на рицаря, но няма неговата смелост.
Мъжът затвори прозореца и погледна към забуления си в черно господар.
— Това е жената, нали? Седналият кимна.
— Лицемерна и опасна кучка! — злобно каза той. — Рано или късно и по-скоро рано, отколкото късно, тя ще надуши нещо — реликвата, смъртта на войника — и ще свърже нещата.
— Какво ще правим?
Господарят си пое дъх през процепа на маската.
— Нашият водач скоро ще бъде тук. Затова, нека известно време ги избягваме. Ако продължат да напредват в диренето, ще убием всички!
ШЕСТА ГЛАВА
„Митрата“ беше претъпкана със студенти и търговци. Рогозките на пода се бяха превърнали в кална каша под краката на потните слуги и слугини, които носеха подноси с месо от близката гостилница. Момчета разнасяха кани, халби и гарафи с пенлива бира или високи чаши с вино. В един ъгъл петима студенти пееха весела песничка. Александър се усмихна, когато се заслуша в думите. Текстът беше на латински, но песента бе непристойна закачка с дъщерята на кмета на Оксфорд и обширно обобщение за оксфордските жени като цяло. За щастие търговците, седнали наоколо, не разбираха обидите, които усмихнатите студенти сипеха. Те бяха заети да пълнят коремите си и да обсъждат търговията през деня. Наоколо се трупаха просяци и Александър забеляза оня, когото беше видял през деня. Две проститутки с уморен вид си търсеха работа, но лицата им бяха толкова наплескани с грим, а застиналите усмивки разкриваха такива черни зъби, че едва ли щяха да си намерят клиентела тази нощ. Александър им се усмихна и им хвърли по монета. Те ги сграбчиха, без да му благодарят и си пробиха път към големите бъчви с бира, където собственикът приемаше поръчките за говеждото, което се печеше зад него в кухнята. Както бяха притиснати от всички страни, със сестра Идит между тях, Александър видя, че сър Годфри бързо губи търпение — ръката му беше вече на меча. Писарят сграбчи една от прислужниците.
— Летисия? — извика той в лицето й. Момичето поклати глава.
— Не е тук! — извика то. — Няма да дойде преди камбаната за вечерня. Има си друга работа.
— В името на Бога! — изкрещя сър Годфри на Александър, надвиквайки гюрултията. — Наеми стая!
Александър го послуша и потният ханджия с мръсна престилка ги заведе по доста разклатено дървено стълбище в малка, варосана стаичка над кръчмата. Беше гола, неприветлива и не много чиста стая, но поне беше тихо и ужасният шум отдолу звучеше като непрестанно жужене. Поръчаха си ейл, хляб, сушено месо и лучена яхния. Сестра Идит едва чоплеше храната си, но сър Годфри и Александър хапнаха с удоволствие.
— Нищо не възбужда по-добре апетита — отбеляза кисело сър Годфри — от обиколката по улиците на Оксфорд.
— Но заслужаваше ли си? — попита Александър. — Сестра Идит, уморена ли си?
— Объркана — усмихна се тя, — много объркана. Да видим, господин писарю, какво научихме. Първо, има легенди, че преди стотици години водач на стригоите е построил тук кула и опустошавал околността. Той и последователите му били унищожени от сър Хюго Мортимър, прародител на добрия ни шериф, сър Осуалд Бийчъм. Нещо повече, ако се вярва на това, което чухме сутринта, в жилите на Ормистън също тече кръвта на Мортимър. Второ, водачът на стригоите очевидно се е появил отново, намерил си е последователи и е извършил ужасни убийства в града. Друго?
— Студентите — обади се сър Годфри, като отлепи халбата от устните си.
— Да, трето, група студенти от „Стейпълтън Хол“, които се наричали „просветлените“, изчезнали без следа. Никой не знае нищо за тях. Но още по-странно е — продължи сестра Идит, — че тези хора са изчезнали един по един, но никой от групата не е подал оплакване или възражение пред властите.
— Не сме много сигурни — прекъсна я сър Годфри. — Ректор Уейкман не ни помогна много, а Ормистън и Бийчъм можеха да бъдат по-откровени. Сигурно им се е видяло странно, че всички изчезнали студенти са искали разрешение да не спазват вечерния час и да посещават университетската библиотека. Смятам да ги разпитам за това. — Той се усмихна извинително. — Но, сестра Идит, аз те прекъснах.
— Четвърто — продължи заклинателката, — убийците нападат нощем. Могат да избият цяло семейство, без да събудят съседите или да бъдат забелязани от стражата и по всичко личи, че жертвите сами са ги пускали вътре. Мастър Макбейн, кого бихте поканили в жилището си посред нощ?