Сребърни реки

През следващото денонощие яздиха бързо, без да срещнат когото и да било по пътя си. След това Бруенор реши, че вече са достатъчно далеч от Лускан, за да се опасяват от преследвачи:

— Май е време отново да започнем да пътуваме през деня — рече той на втория ден след като се бяха сдобили с конете.

— Предпочитам нощта — отвърна Дризт.

Беше ранен следобед и той, току-що станал от сън вчесваше стройния си черен жребец.

— А аз — не — обади се Риджис. — Нощите са за спане, а и конете не виждат в тъмното — като нищо могат да окуцеят с всички тези дупки и камъни по пътя!

— Да вземем най-доброто и от деня, и от нощта — рече Уолфгар и се протегна, прогонвайки съня от тялото си. — Нека тръгваме, когато слънцето се издигне високо в небето, за да остане зад гърба ни и да не пречи на Дризт, и да яздим няколко часа след като нощта се й спуснала.

— Отлична идея, момче! — каза Бруенор. — А както гледам, вече отдавна минава пладне, тъй че да се мятаме на конете и да потегляме!

— Можеше да ни спестиш отличната си идея, поне докато се навечеряме! — недоволно рече Риджис на Уолфгар и неохотно се зае да оседлае малкото си бяло пони.

Варваринът отиде да помогне на дребния си приятел, който се бореше със седлото.

— Ала щяхме да изгубим няколко часа езда — отвърна той.

— Колко жалко би било наистина! — язвително рече полуръстът.

Този ден, четвъртия, откакто бяха напуснали Лускан, приятелите достигнаха Чукарите — хълмиста местност, осеяна с назъбени могили. Всичко наоколо излъчваше сурова, завладяваща красота; във въздуха витаеше усещане за първичност и непокорност, което караше пътника, минаващ оттам, да се чувства като първооткривател на девствени, още недокоснати от човешки поглед, земи. И, както става винаги в подобни места — диви и недокоснати от цивилизацията — с възбудата от приключенията неминуемо дойде и опасността. Току-що бяха навлезли в първата долчинка в неравната местност, когато Дризт съзря добре познати дири — следи, оставени от грубите крака на отряд орки — Минали са оттук преди по-малко от един ден — каза той на притеснените си спътници. — Колко са? — попита Бруенор. Елфът сви рамене: