Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
— Пред перспективата да се взирам в задницата на някой вол в продължение на почти триста мили, мисълта, че това момиче ще седи сред нас, може само да ме радва!
Търговците дори тръгнаха по-рано, отколкото бяха възнамерявали, за да й направят услуга.
— Не се безпокой, Кати-Бри — увери я водачът, — ще те откараме там!
Момичето отметна косата от лицето си и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, към който отиваше и тя.
— Ала дали няма да бъде твърде късно? — промълви без да очаква отговор.
Знаеше, че вятърът ще удави шепота й в мига, в който думите се откъснат от устата й.
5
Чукарите
Дризт вървеше начело. Четиримата приятели крачеха покрай река Мирар, бързайки да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Лускан. Не бяха спали от миналата нощ, но още бяха превъзбудени след всичко, което им се бе случило в Града на корабните платна и приливът на адреналин прогонваше умората.
Тази нощ във въздуха витаеше нещо вълшебно, някакво вълнение, магия, която би накарала и най-изтощения пътник да продължава напред, забравил сън и почивка, омаян от нейната прелест. Реката, придошла от топенето на снеговете, се носеше между бреговете си и проблясваше във вечерния здрач, а бялата й пяна улавяше светлината на звездите, само за да я остави отново да полети във въздуха, превърната във фонтан от безчет капчици, искрящи като скъпоценни бисери.
Неземната красота приспа бдителността дори и на обикновено предпазливите пътешественици от Долината. Не усещаха никаква опасност, чувстваха единствено хладния, освежаващ дъх на пролетната нощ и тайнственото притегляне на небесата. Бруенор мечтаеше за своя Митрал Хол, Риджис потъна в спомени за Калимпорт и дори Уолфгар, обезсърчен от злополучните си преживелици в цивилизацията, усети как мрачното му настроение се изпарява. Спомни си многобройните нощи, подобни на тази, в които бе лежал в откритата тундра, мечтаейки да види онова, което се простира отвъд хоризонта на собствения му неголям свят. Сега, когато най-сетне бе напуснал притискащите го граници на земите, в които бе прекарал целия си досегашен живот, варваринът усети, че му липсва само едно нещо, за да бъде щастието му пълно. За негова изненада и в разрез с приключенския дух, който би трябвало да отхвърля подобни мисли, силно му се прииска Кати-Бри, жената, която през годините бе станала толкова скъпа на сърцето му, да бъде тук, за да сподели с нея приказната красота на тази нощ.
Ако не бяха толкова погълнати от собствените си блянове и мечти, тримата приятели щяха да забележат една особена живост в плавната крачка на елфа. Нощи като тази, когато небесният свод сякаш се протягаше към земята и я докосваше, укрепваха вярата му в решението (най-важното и трудно решение, което бе вземал през живота си) да се откаже от своя народ и да напусне завинаги родните си земи. Нито една звезда не проблясваше над Мензоберанзан, града на Мрачните елфи, който тънеше във вечна тъма. А когато вдигаше поглед към студените каменни тавани на огромните пещери, сърцето му не потрепваше — нямаше го онова необяснимо вълшебство, което докосваше най-нежните струни в душата му, колчем се взреше в тайнствено примамливото небе, обсипано с хиляди звезди.
— Колко много е загубил моят народ, когато е отишъл да живее под земята! — промълви Дризт в тихата нощ.
Небесният свод, със своята загадъчна безкрайност, пробуждаше у него приказно щастие и покой и отваряше ума му за извечните въпроси на Вселената. Той беше елф и макар кожата му да бе черна, в неговата душа живееше същата хармония и радост, която изпълваше сърцата на Светлите елфи. Зачуди се дали същите чувства живеят в душите на всички негови събратя от подземното царство. Дали и в техните сърца бе останала поне частица от времето, когато са живели на повърхността или вековете, прекарани в недрата на земята, завинаги бяха угасили пламъка в душите им? Според Дризт най-страшната загуба, понесена от предците му при напускането на повърхността бе, че бяха изгубили способността да размишляват върху духовната същност на битието само заради удоволствието от мисълта и знанието.
Розовата зора започна да изсветлява небето и кристалната повърхност на Мирар постепенно помътня, звездите избледняха и се скриха. Четиримата приятели се установиха на лагер в едно закътано местенце край брега на реката, натъжени дълбоко в себе си, че вълшебната нощ бе свършила.
— Малко са нощите кат’ таз’! — наруши тишината Бруенор, когато първият лъч подпали източния хоризонт.