Сребърни реки

— Какво искаш? — сопна се фермерът, здраво стиснал в ръка стара алебарда, която сигурно се бе предавала от баща на син в продължение на много поколения.

— Аз съм един уморен пътник — започна Риджис с най-жалостивия глас, на който беше способен.

Само че фермерът бе чувал тази история стотици пъти:

— Махай се!

— Ама…

— Казах да се махаш!

Тримата приятели наблюдаваха Риджис и фермера иззад един близък хълм, макар че във вечерния сумрак само Дризт можеше да разбере какво точно става. Елфът прекрасно виждаше непреклонното изражение, изписано върху лицето на мъжа, виждаше и колко здраво стиска той оръжието, докато нарежда на Риджис да си върви по пътя.

В този момент полуръстът извади нещо изпод жилетката си и фермерът незабавно свали оръжието. В следващия миг портата се отвори и Риджис се скри от очите им.

Минаха няколко мъчителни часа, през които от полуръста нямаше никакъв знак и тримата вече се чудеха дали да не нападнат фермерите — може би приятелят им бе станал жертва на грозна измама? Най-накрая, когато луната отдавна бе изгряла, портата отново се отвори и Риджис, следван от два коня и две понита и сподирен от пожеланията на фермерите и семействата им за лек път, се запъти към приятелите си. Полуръстът дори им обеща, след настоятелните молби на домакините, непременно да се отбие при тях, ако някога отново мине оттам.

— Невероятно! — изсмя се Дризт.

Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.

За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.

Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.

По настояване на Дризт се движеха повече на изток, отколкото на югоизток. Върху картата на Бруенор нямаше нищо, което би могло да им помогне да определят най-прекия път до Дългата седловина и елфът се притесняваше, че ако тръгнат право на югоизток и пропуснат целта си, макар и само с няколко мили, ще достигнат пътя за северния град Мирабар, без да знаят дали да тръгнат наляво или надясно. А като вървяха на изток можеха да бъдат сигурни, че когато стъпят на главния път, ще се намират на север от селцето. Така може би щяха да удължат пътуването си с някоя и друга миля, но иначе рискуваха да изгубят дни, докато разберат къде точно се намират.