Пан Володиовски

„Разбира се, че ще отида в тия безкрайни поля — мислеше си той, — при ония селища и могили, за да опитам отново стария живот, да ходя на поход с войниците, да пазя границите като жерав, да вилнея из тревите, щом пукне пролетта — да, ще отида, ще отида!“

И веднага пришпори коня и полетя в галоп, защото вече закопня за бързината и за фиукането на вятъра в ушите. Денят беше хубав, сух, студен. Замръзнал сняг вече покриваше земята и скърцаше под краката на турския му кон. Твърди бучки от него изхвръкваха с устрем изпод копитата. Пан Володиовски яздеше така, че слугата, който беше на по-лош кон, остана далеко назад.

Слънцето отиваше към залез; по небето светеха сияния и хвърляха виолетов отблясък по снежните простори. Първите трепетни звезди изгряха по зачервеното небе, а луната се показа като сребърен сърп. Пътят беше пуст, само тук-таме рицарят отминаваше някоя кола и продължаваше да хвърчи; едва когато видя дома на Кетлинг, задържа коня и даде възможност на слугата да го настигне.

Ненадейно видя пред себе си някаква стройна фигура, която идеше към него.

Беше Кшиша Дрогойовска.

Щом я позна, пан Михал веднага скочи от коня и го предаде на слугата, а самият той изтича към нея, малко поучуден, но още повече зарадван, че я вижда.

— Войниците разправят — каза пан Михал, — че по здрач човек може да срещне разни свръхестествени същества, които понякога са предвестник на зло, а понякога на добро; но за мене не може да има по-добър предвестник от срещата на ваша милост.

— Пан Нововейски пристигна и се забавлява с Баша и с пани столникова — отговори Кшиша, — а аз излязох нарочно да посрещна ваша милост, понеже се безпокоях във връзка с онова, което пан хетманът е искал да ти съобщи.

Искреността на тия думи спечели напълно сърцето на малкия рицар.

— Нима наистина така се безпокоиш за мене, ваша милост панно? — попита той и повдигна към нея очи.

— Да! — отговори Кшиша с нисък глас.

Володиовски не снемаше очи от нея, защото тя никога досега не му се бе сторила толкова хубава. На главата си имаше атлазена качулка, а бял лебедов пух обграждаше дребното й възбледо лице, на което падаше лунният блясък и осветяваше меко благородните й вежди, сведените очи, дългите ресници и оня тъмен, едва забележим мъшец над устната. Някакво спокойствие и голяма доброта лъхаше от лицето й.

В тоя момент пан Михал почувства, че това е любимо, приятелско лице. И каза:

— Ако не беше слугата зад нас, от благодарност щях да падна на снега пред краката на ваша милост!

А тя:

— Не говори такива неща, ваша милост, защото аз съм недостойна за тях, но като награда кажи, че оставаш при нас и че ще мога по-дълго да те утешавам!