Пан Володиовски

— Ако досега сълзите ти не са изсъхнали, ще ти ги изсуши вятърът в степта. През целия си живот си се блъскал ти, войниче, блъскай се още! А ако някога останеш с убеждение, че си забравен, че не си възнаграден, че не са ти дали да починеш, че си придобил в службата не намазани с масло препечени резени, а сух хляб, не нашивки, а рани, не почивка, а мъка — тогава само стисни зъби и кажи: „За тебе, родино!“ Друга утеха не ще ти дам, защото нямам, само в това мога да те уверя, макар да не съм свещеник, че като служиш така, по-далече ще стигнеш на изтърканото седло, отколкото други в шестоконни карета и че ще има такива порти, които пред тебе ще се отварят, а пред тях затварят.

„За тебе, родино!“ — каза в душата си Володиовски, същевременно учуден как е могъл хетманът така проницателно да проникне в неговите скрити мисли.

А пан Собески седна срещу него и продължи:

— Аз не искам да говоря с тебе като с подчинен, а като с приятел, нещо повече — като баща със син! Много пъти, още в ония времена, когато бивахме в огъня при Подгайци85 и преди това в Украйна; когато едва успявахме да възпираме много по-силния неприятел, а тук, в сърцето на отечеството, в безопасност зад нашите плещи зли хора вилнееха и се грижеха само за личните си интереси — много пъти, казвам, ми идваше мисълта, че Жечпосполита е осъдена да загине. Твърде много тук своеволието господства над реда, твърде много общественото благо е свикнало да отстъпва пред частните интереси… Това никъде го няма в такава степен… Ех! Тровеха ме тия консидерации86 и денем на бойното поле, и нощем в шатъра, защото си мислех: „Ето! Ние, войниците, изгаряме!… Добре!… Това е наш дълг и наша съдба! Но поне да знаехме, че от тая кръв, която изтича от раните ни, ще дойде и спасението!“ Не! И тая надежда я нямаше. Ех, тежки дни преживявах при Подгайци, при все че пред вас показвах весело лице, за да не помислите, че съм се разколебал в победата на бойното поле. „Няма хора — мислех си аз, — няма хора, които да обичат истински това отечество!“ И се чувствах, като че ли някой ми забиваше нож в гърдите. Докато веднъж — това беше последният ден в подгайцкия стан, — когато изпратих вас, две хиляди души, в атака срещу двайсет и шест хилядна орда, а вие полетяхте на явна смърт, на сигурно заколение с такива викове и готовност, сякаш отивахте на сватба, внезапно ми хрумна мисълта: „Ами тия мои войници?“ И Бог в един миг свали камъка от сърцето ми, а в очите ми стана светло. „Те — казах си аз — гинат от чиста любов към майката родина; те няма да се присъединят към разните съюзи или към предателите; от тях ще създам свещено братство, от тях ще създам школа, в която ще се учат младите поколения. Техният пример, тяхната дружба ще подейства; чрез тях тоя злочест народ ще се възроди, ще престане да ламти за личните интереси, ще забрави своеволията и ще се възправи като лъв, който усеща страхотна мощ в тялото си, и ще учуди света! Такова братство ще направя от моите войници!“