![Невинните [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/2/nevinnite-calibre-1-48-0-download.jpg)
Невинните [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Уил Роби #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинните [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Роби е изпратен да ликвидира млада жена във Вашингтон заради връзка с терористична организация. Но нещо в тази поръчка озадачава наемния убиец, който прави немислимото: в последния момент, надвесен над спящата жена, отказва да я застреля. Сега самият Роби е мишена. На собствените си хора.
При бягството си той случайно среща четиринайсетгодишната Джули, чиито родители са убити от неизвестен мъж. Роби спасява момичето от сигурна смърт и разбира, че не може да я изостави. Но той все още не знае, че семейството на Джули е свързано по някакъв начин със заговор, който би взривил върховете на властта.
Уил Роби е новият харизматичен герой на Балдачи — достоен наследник на хладнокръвния Оливър Стоун.
— Значи онзи те е проследил до автогарата. Преследваше ли те? Забелязах, че ръцете и коленете ти са изцапани. Сякаш беше падала.
Тя сведе поглед към коленете си, но не отговори.
— Въпреки всичко не можеш да се справиш сама — добави той.
— Вече го каза — кимна тя. — Какво предлагаш?
— Да дойдеш с мен. Разбира се, ако не решиш да отидеш в полицията.
— С теб ли? — отстъпи крачка назад момичето. — Къде?
— На някое по-безопасно място.
— А защо ти не останеш да разговаряш с ченгетата? — хладно попита тя.
Роби се втренчи в нея, но не отговори. Воят на сирените се приближаваше с обезпокоителна бързина.
— Това има ли нещо общо с пистолета и късния час на пътуването ти? — Тя огледа фигурата му и се втренчи в лицето му. — Нещата не се връзват много, знаеш…
— В смисъл?
— Не приличаш на човек, който ще тръгне посред нощ за Ню Йорк, при това с някакъв раздрънкан автобус. Същото важи и за онзи, който седна зад гърба ми. Това беше втората му грешка. Когато някой е решил да играе роля, той задължително трябва да помисли и за костюма си.
— Ако смяташ да продължаваш сама, просто тръгвай. Сигурен съм, че ще успееш да ги задържиш още няколко часа. Но после всичко ще приключи.
Момичето отново погледна към горящия автобус зад гърба му и каза:
— Не исках да умират и други хора.
— И други хора? Кой още е умрял?
Роби остана с впечатлението, че всеки момент ще се разплаче. Но тя само тръсна глава и попита:
— Кой си ти?
— Човек, който се натъква на нещо и не желае да му обърне гръб.
— Не ти вярвам. Не вярвам на никого.
— Не те обвинявам. На твое място бих се държал по същия начин.
— Къде искаш да отидем?
— Вече ти казах. На по-безопасно място.
— Не съм сигурна, че има такова място — промълви тя. За пръв път гласът ѝ прозвуча чисто по детски. Глас на дете, което се страхува.
— Аз също — призна с въздишка Роби.
17
Роби разполагаше не само с план за бягство, но и с тайна квартира. Сега, когато вече не беше сам, нямаше друг начин, освен да премине на втория резервен план. За съжаление обаче, този план вече се усложняваше.
Надяна прибора за нощно виждане и погледна към дъното на уличката. Успя да зърне проблясъка само за миг, но това му стигаше. Оптически мерник, отразил светлината на уличните лампи.
Смъкна очилата, отдръпна се в сянката и погледна момичето.
— Как се казваш?
— Защо?
— За да се обръщам към теб с някакво име. Може и да не е истинското.
— Джули — отвърна след кратко колебание тя.
— Добре, Джули. Можеш да ме наричаш Уил.
— Това ли е истинското ти име?
— А твоето наистина ли е Джули?
Тя замълча и насочи поглед към мрака. Бяха изминали около десет пресечки и воят на сирените значително намаля. Джули не обяви на глас решението си да тръгне с него. Постигнали мълчаливо споразумение да напуснат мястото на инцидента, двамата просто обърнаха гръб на горящия автобус и се отдалечиха. Роби добре си представяше какво се случва зад тях. Първите спасители щяха да се опитат да определят причините за експлозията. Пробив в резервоара? Терористична атака? Тръсна глава и насочи вниманието си към онзи проблясък.
— Там има някой — прошепна на Джули той.
— Къде?
Той махна назад, без да отделя поглед от лицето ѝ.
— Възможно ли е да са ти лепнали проследяващо устройство? Мен много ме бива в измъкването, затова ми се струва, че ни откриха твърде бързо.
— Може би са по-добри от теб.
— Да се надяваме, че не са. Попитах те за проследяващо устройство. Не забелязах да носиш мобилен телефон. Имаш ли такъв? Ако имаш, трябва да провериш дали му е включен джипиесът.
— Нямам мобилен.
— Не може да бъде. Всички хлапета имат.
— Не всички — поклати глава тя. — Освен това не съм хлапе.
— На колко си години?
— А ти на колко си?
— На четирийсет.
— Ооо, наистина си стар.
— И се чувствам такъв, повярвай ми. На колко си?
Тя отново се поколеба.
— Може ли да излъжа? Както с името?
— Можеш. Само не ми казвай, че си на двайсет, защото няма да ти повярвам.
— На четиринайсет.
— Добре.
Той се обърна в посоката, от която бяха дошли. Нещо му нашепваше, че не бива да се връщат обратно.
— Какво те накара да помислиш, че там има някой? — попита Джули.
— Едно отражение. Подобно на онова, което си видяла на прозореца на автобуса.
— Може да бъде всичко.
— Става въпрос за проблясък на оптически мерник. Не мога да го сбъркам, защото е доста специфичен.
— Ясно.
Роби огледа стените от двете им страни и вдигна глава.