ФОР

– Време е да си получим резултатите – казва.

Всички стават и се изнизват покрай него по пътя си навън. Някои от тях изглеждат нервни, други са наперени и сигурни в себе си. Изчаквам, докато всички излязат, тръгвам към вратата, но не преминавам прага ù. Спирам, кръстосвам ръце и се взирам за няколко секунди в Ерик.

– Имаш да ми казваш нещо ли?

– Знам, че беше ти – отвръщам. – Ти каза на Ерудитите за Амар, просто го знам.

– Нямам представа за какво говориш – отговаря Ерик, но е очевидно, че има.

– Ти си причината той да е мъртъв. – Изненадан съм колко бързо се надига гневът ми. Тялото ми се тресе от него, лицето ми пари.

– Да не си си ударил главата по време на теста, Дървен? – ухилва се Ерик. – Говориш абсолютно несвързано.

Избутвам го силно към вратата. После го задържам с една ръка – за момент съм изненадан колко по-силен съм сега – и се навеждам близо до лицето му.

– Знам, че беше ти – изричам и се взирам в черните му очи в търсене на нещо, на каквото и да било... Не виждам нищо, само мъртвешки очи, непроницаеми... – Ти си причината той да е мъртъв и това няма да ти се размине.

Пускам го и тръгвам към столовата.

+ + +

Столовата е претъпкана с хора, издокарани в своя максимално Безстрашен вид – с пиърсинги, подчертани с по-ярки халки, с всички татуировки, извадени на показ, дори и когато това означава липса на дрехи. Опитвам се да задържа очите си на лицата на хората, докато си проправям път през многото тела. Във въздуха се носи мирис на торта, печено месо, хляб и подправки и устата ми се изпълва със слюнка – забравих да обядвам.

Когато стигам до обичайната си маса, си свивам едно руло от чинията на Зийк, докато той не гледа, и заставам с останалите в очакване на резултатите. Надявам се да не ни накарат да чакаме твърде дълго. Чувствам се все едно съм хванал наелектризирана жица – ръцете ми треперят, мислите ми са объркани, разпилени. Шона и Зийк се опитват да говорят с мен, но никой от нас не успява да надвика шума, затова се предаваме и продължаваме да чакаме безмълвно.

Макс става от една от масите и вдига ръце, за да въдвори тишина. Почти го постига, макар че и той не е способен да накара Безстрашните да притихнат напълно – някои от тях продължават да говорят и да се шегуват, сякаш нищо не се е случило. Но вече мога да го чувам и той започва своята реч.

– Преди няколко седмици група мършави изплашени послушници дадоха кръвта си на въглените и направиха голям скок в Безстрашните – казва Макс. – Да бъда честен, не мислех, че някой от тях ще оцелее и през първия ден. – Той прави пауза, за да отстъпи място на смеха, а такъв наистина има, въпреки че шегата не е особено сполучлива. – Но съм щастлив да обявя, че тази година всичките ни послушници постигнаха резултатите, необходими им, за да станат Безстрашни!

Всички аплодират. Въпреки уверението, че няма да бъдат отрязани, Шона и Зийк си разменят нервни погледи – редът, по който ще се класираме, определя какъв вид работа ще можем да си изберем в кастата. Зийк прегръща Шона през раменете и я притиска към себе си.