ФОР
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Egmont Balgariya
- ISBN: 9789542713197
- Переводчик: Вида Делчева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «ФОР». Краткое содержание книги:
Безстрашните му организират помен вечерта. Още през късния следобед всички вече са пияни. Събираме се около Бездната, Зийк ми подава чаша с тъмна течност и аз я поглъщам на един дъх, без да се замисля. Когато спокойствието ù се разлива по мен, се полюшвам леко на крака и оставям празната чаша до него.
– Да, това ми изглежда в реда на нещата – казва Зийк, гледайки към празната ми чаша. – Ще донеса още.
Кимвам и се заслушвам в рева на Бездната. Изглежда, Джанийн Матюс прие, че моите необичайни резултати се дължат на повреда в програмата, но ако просто се преструваше? Ами ако дойде за мен така, както дойде за Амар? Опитвам се да натъпча тази мисъл в някое ъгълче на съзнанието си, където няма да я открия отново.
Тъмна белязана ръка се озовава на рамото ми и Макс застава до мен.
– Добре ли си, Фор? – пита той.
– Да – казвам аз и това е истината, добре съм, защото все още съм на крака и думите ми не се сливат.
– Знам, че Амар имаше особен интерес към теб. Мисля си, че е видял голям потенциал – Макс се усмихва леко.
– Не го познавах истински – отговарям.
– Винаги беше леко неспокоен, леко неуравновесен. Не като другите послушници от групата си – казва Макс. – Мисля, че загубата на баба му и дядо му наистина му коства много. А може би проблемът му бе по-дълбок... Не знам... може би така му е по-добре.
– По-добре му е мъртъв? – намръщвам му се.
– Нямах точно това предвид – казва Макс. – Но ние, Безстрашните, окуражаваме членовете си сами да избират своя път в живота. Ако това е избрал... толкова по-добре. – Той отново слага ръка на рамото ми. – В зависимост как преминеш през последния си тест утре, двамата с теб ще си говорим какво бъдеще искаш тук, сред Безстрашните. Засега си най-обещаващият ни послушник... въпреки миналото си.
Просто продължавам да се взирам в него. Дори не разбирам какво ми казва, нито пък защо го изрича тук, по време на помена за Амар. Да не се опитва да ме привлече? Но в какво?
Зийк се връща с още две чаши и Макс се стопява в тълпата, сякаш нищо не се е случило. Един от приятелите на Амар става от стола си и изкрещява нещо безсмислено за това колко смел бил той, изследвайки неизвестното.
Всички вдигат чаши и започват да скандират името му. Амар, Амар, Амар. Повтарят го толкова много пъти, че то губи значението си, шумът е безмилостен, повтарящ се и всепоглъщащ.
После всички пием. Ето така скърбят Безстрашните – като прогонват скръбта в алкохолната забрава и я оставят там.
Добре. Да. И аз мога да я прогоня.
+ + +
Последният ми тест, моята зона на страха, ще бъде ръководен от Тори и наблюдаван от лидерите на Безстрашните, включително и от Макс. Заставам някъде в средата на групата послушници и за първи път не съм дори и леко нервен. В зоната на страха всеки е наясно, че се намира в симулация, така че нямам нищо за криене. Пробождам врата си с инжекцията и оставям реалността да изчезне.
Правил съм го десетки пъти. Озовавам се на покрива на висока сграда и скачам от ръба. Затворен съм в кутия, позволявам си кратък момент на паника, а после забивам рамо в дясната стена и разбивам дървото с удара, което е невъзможно. Вземам пистолет и застрелвам в главата невинен човек, този път безлик мъж, облечен в черни дрехи на Безстрашен, без дори да се замисля.
Сега обаче, когато Маркъсите ме обграждат, приличат повече на него отпреди. Устата му си е уста, макар че очите му продължават да са бездънни кухини. Когато вдига ръка, за да ме удари, държи колан, а не назъбена верига или някакъв друг вид оръжие, което може да ме разреже къс по къс. Поемам няколко удара, а после се хвърлям към най-близкия Маркъс и обвивам ръце около гърлото му. Обсипвам диво лицето му с юмруци и това ми дава миг на удоволствие, преди да се събудя, клекнал на пода в стаята със зоната на страха.
Светлините в съседната стая грейват, така че да видя хората там. Има два реда чакащи послушници, включително и Ерик, който вече има толкова много пиърсинги на устната, че се улавям да си мечтая как му ги изскубвам един по един. Пред тях седят трима лидери на Безстрашните, включително и Макс, и всичките ми кимат и ми се усмихват. Тори вдига палци.
Влязох на теста, мислейки си, че вече не ме е грижа – нито дали ще премина, нито дали ще се справя добре, нито дали ще бъда Безстрашен. Но вдигнатите палци на Тори ме карат да се надуя от гордост и да си позволя лека усмивка, докато излизам. Амар може и да е мъртъв, но той през цялото време искаше да се справя добре. Не мога да кажа, че го направих за него – не го сторих за никого, дори не и за себе си. Но поне не го засрамих.