ФОР

– Добре съм – отговарям по-рязко, отколкото ми се иска.

– О, ясно – ухилва ми се Зийк. – Съвсем нормално е да не си добре, да знаеш.

– Да, хубаво – казвам и се насилвам да си доям, въпреки че тези дни нищо, което слагам в устата си, няма вкус. Може и да имам чувството, че се побърквам, но поне съм понатрупал мускули. Странно ми е, че заемам толкова много място просто като си седя, след като бях свикнал да изчезвам от поглед така лесно. Това ме кара да се усещам по-силен, по-стабилен

Със Зийк раздигаме таблите си. Тръгваме да излизаме от Ямата, когато по-малкият му брат – спомням си, че се казва Юрая, – ни настига тичешком. Вече е по-висок от Зийк и има превръзка зад ухото, която покрива новата му татуировка. Обикновено изглежда така, сякаш е напът да направи някоя шега, но не и сега. Сега изглежда потресен.

– Амар – изрича той задъхано. – Амар е... – Тръсва глава. – Амар е мъртъв.

Изхилвам се кратко. Някак далечно осъзнавам, че това не е подходящата реакция, но не успявам да се сдържа.

– Какво? Какво имаш предвид, как така е мъртъв?

– Една Безстрашна е открила тялото му близо до Империята тази сутрин – обяснява Юрая. – Току-що го разпознаха. Беше Амар. Той... трябва да е...

– Скочил – довършва Зийк вместо него.

– Или паднал, или кой знае – казва Юрая.

Минавам напряко, като се изкатервам по стените на Ямата. Обикновено, когато правя това, притискам тялото си до стената, уплашен от височината, но този път дори не се замислям какво има под мен. Профучавам покрай пищящи деца и хора, влизащи и излизащи от магазините. Изкачвам стълбите, висящи от стъкления таван.

Във фоайето на Империята се събира тълпа. Проправям си път през нея с лакти. Някои хора ме ругаят или също ме ръгат, но аз не им обръщам внимание. Стигам до края на помещението, до стъклените стени над улиците, обграждащи лагера на Безстрашните. Навън има ограничен с лента периметър и червена линия кръв по паважа.

Взирам се дълго в линията, докато не осъзнавам, че тя е от кръвта на Амар, от тялото му, което се е сблъскало със земята.

Тогава си тръгвам.

+ + +

Не познавах достатъчно добре Амар, за да скърбя за него по начина, по който съм научен да възприемам скръбта. Тя е това, което изпитах след смъртта на майка си – тежест, която правеше изживяването на дните невъзможно. Спомням си как спирах по средата на изпълнението на елементарни задачи и забравях да продължа или как се будех посред нощ, плувнал в сълзи.

Не понасям загубата на Амар по този начин. Улавям се от време на време да си спомням как ми даде името ми, как ме защити, когато дори не ме познаваше. Но през повечето време просто изпитвам гняв. Смъртта му трябва да има нещо общо с Джанийн Матюс и оценката на неговата симулация на страха, просто го знам. И това означава, че каквото и да се е случило, е отговорност и на Ерик, защото той подслуша разговора ни и го разказа на лидера на бившата си каста.

Те убиха Амар – Ерудитите. Но всички си мислят, че е скочил или че е паднал. Това е нещо, което един Безстрашен би направил.