Град на изгубени души

корабостроителницата.

— Мислиш, че търсим труп?

— Не знам. — Джордан сви рамене и пое през изсъхналата корава трева, която скърцаше

под ботушите му. — Може би съм стигнал дотам да търся, защото ми се струва грешно да се

откажа.

Крачеше бавно, без да бърза; двамата вървяха един до друг и раменете им почти се

докосваха. Мая не откъсваше очи от силуета на Манхатън от другата страна на реката —

ярка, бяла светлина, която се отразяваше във водата. Когато приближиха плиткия залив,

видяха арката на Бруклинския мост и осветения правоъгълник на пристанището Саут Стрийт

от другата страна. Мая долови миризмата на нечистата вода, която се бе пропила във

въздуха, усещаше и мириса на мръсотия и нафта откъм корабостроителницата, като и този

на древни животинки, шаващи из тревата.

— Не мисля, че Джейс е мъртъв — заяви тя най-сетне. — Според мен просто не иска да бъде

открит.

Сега вече Джордан я погледна.

— Да не се опитваш да кажеш, че трябва да престанем с търсенето?

— Не. — Мая се поколеба. Бяха стигнали до реката и сега поеха покрай невисока стена; тя

прокарваше пръсти по ръба й, докато вървяха. От водата ги разделяше единствено тясна

асфалтова ивица. — Когато избягах от къщи и дойдох в Ню Йорк, не исках да бъда открита.

Но би ми било приятно да знам, че някой ме търси толкова упорито, колкото всички

издирват Джейс Лайтууд.

— Харесваше ли го? — Тонът на Джордан бе неутрален.

— Дали го харесвах? Не и по този начин.

Джордан се засмя.

— Нямах това предвид. Макар всеобщото мнение да е, че той е поразително привлекателен.

— Да не се опитваш да ми излезеш с номера, че понеже си хетеросексуален, не можеш да

прецениш дали някой мъж е привлекателен или не? Джейс и косматият тип от деликатесния

магазин на Девето авеню — и двамата ти се струват еднакви, така ли?

— Е, косматият тип има брадавица, така че Джейс е с едни гърди напред. Ако си падаш по

русокоси, с изваяни черти, бих— могъл— да— съм— модел— на— луксозно— мъжко—

облекло… — Той я погледна през мигли.

— Открай време предпочитам тъмнокоси момчета — тихо отвърна Мая.

Джордан погледна към реката.

— Като Саймън.

— Ами… да. — От доста време не беше мислила за Саймън по този начин. — Предполагам,

че да.

— И освен това си падаш по музиканти. — Той се пресегна и откъсна едно листо от клона,

надвиснал над главата му. — Искам да кажа, че аз съм певец, Бат беше диджей, а Саймън…

— Обичам музиката. — Мая отметна косата от лицето си.

— Какво друго харесваш? — Джордан накъса листото на парченца. После, след миг

колебание, седна върху ниската стена и се обърна с лице към Мая. — Искам да кажа, има ли

нещо, което толкова харесваш, че би могла… ами, да си изкарваш хляба с него?

Мая го погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли кога си ги направих?

При тези думи той разкопча пуловера си и го свали. Тениската, която носеше отдолу, беше с