Град на изгубени души

лист, миг преди майка й да влезе в стаята.

— Знам, знам — каза Джослин, вдигайки ръка, когато Клеъри понечи да протестира. —

Искаш да бъдеш сама. Ала Люк сготви вечеря, а ти трябва да хапнеш.

Клеъри я изгледа.

— Както и ти.

Също като дъщеря си, и Джослин губеше апетит, когато беше под стрес, и сега лицето й беше

изпито. Тези дни тя би трябвало да се готви за медения си месец, да опакова куфари, за да

отиде на някое далечно и красиво място. А вместо това сватбата бе отложена незнайно за

кога, а нощем Клеъри я чуваше да плаче в стаята си. Прекрасно познаваше този плач —

роден от гняв и угризения, сълзи, които казваха „вината е само моя”.

— Ще хапна, ако и ти го направиш — Джослин се насили да се усмихне. — Люк приготви

спагети.

Клеъри завъртя стола си и се обърна, така че тялото й да закрие бюрото от погледа на майка

й.

— Мамо, може ли да те помоля за нещо?

— Какво?

Клеъри захапа връхчето на молива — лош навик, който бе придобила откакто бе започнала

да рисува. — Когато бях в Града на тишината с Джейс, Братята ми казаха, че при раждането

на ловците на сенки се извършва ритуал, който ги предпазва. Правят го Мълчаливите братя и

Железните сестри. И се чудех…

— Дали тези защити са положени и върху теб?

Клеъри кимна.

Джослин изпусна дъха си и прокара пръсти през косата си.

— Да — отвърна тя. — Извършихме ритуала. Уредих го чрез Магнус. Присъстваше един

Мълчалив брат, заклет да пази тайна, както и магьосница, която зае мястото на Желязната