Ридание

      Проговорих тихо.

      –  Нима ме молиш да... повярвам в магии?

      Люк не отговори. Просто ме гледаше с невероятно светлите си очи и с тъжна усмивка на лице.

      –  Уф, добре, хвани ме за ръка – измърморих накрая. – Да се поразходим.

      Той веднага стисна силно ръката ми и тръгнахме отново покрай магазина за стари плочи и антиквариата с изложена отпред метална броня, която хвърляше дълга сянка върху тротоара.

      –  Можеш ли да ми кажеш защо тези четирилистни детелини продължават да се появяват постоянно край мен?

      Люк неволно стисна още по-силно ръката ми, причинявайки ми болка, и се огледа наоколо, преди да ми отговори.

      –  Те искат да са сигурни, че ще можеш да Ги виждаш.

      –  Кои са Те?

      Той не отговори.

      –  Феите?

      Устните му се извиха в някакво подобие на крива усмивка.

      Просто го гледах и търсех по лицето му някаква следа от неискреност, но виждах само намръщеното му изражение, което беше отражение на моето собствено. В ума ми се появиха няколко въпроса, но така и не извървяха пътя си до устата ми. Това, което най-накрая казах, беше най-тъпото нещо, което можех да измисля.

      –  Мислех, че феите имат крила.

      –  Някои имат.

      –  Мислех, че са малки, добри създания, които обичат цветята.

      –  Те обичат цветята. Харесват всички красиви неща. – Очите на Люк се спряха на лицето ми, безмълвно поставяйки ме в тази категория.

      Толкова силно исках да му повярвам, че направо ме болеше.

      –  Защо искат да ги виждам?

      Гласът на Люк вече не беше безизразен, както обикновено; сега по-скоро приличаше на ръмжене.

      –  По същата причина, поради която искат да Ги виждат и другите. За да те измъчват. За да си играят с теб. За да те объркат. И унищожат.

      Представих си съвсем ясно образа на смахнатия луничав тип. Наистина приличаше на перко. Ей, това ми хареса. Отсега нататък ще го наричам Луничавия перко. Бързо премислих останалите факти, които знаех.

      –  И желязото ги държи надалече. Както и кръстовете. Затова баба ми даде пръстена. А ти ми даде ключа си. А кучетата?

      –  Това са Техните кучета.

      –  Моето куче?

      Люк ме погледна.

      Затворих очи за миг, за да помисля. Какво ми казваше? Че съм била наблюдавана още от бебе? Че преследващият по цял ден катерици Ръж е хрътка на феите?

      –  Но аз ги видях – заекнах аз. – Хрътките имам предвид. А тогава нямах у себе си детелина.

      Гласът на Люк отново беше станал спокоен и не издаваше никакви чувства.

      –  Ти се учиш. Някои хора имат нужда от детелината за съвсем кратко време, докато тя ги научи как да виждат. Предполагам, че си една от тях.

      Значи щеше да става по-лошо? Сянката в ъгъла на стаята ми? Луничавия перко? Нищо чудно, че Люк постоянно се опитваше да ме накара да се отърва от детелините. Спомних си и нещо друго.