Ридание

      Телефонът звъня и звъня, докато продължавах да гледам неподвижната фигура. Тъкмо реших, че ще се включи гласовата поща, когато чух замаяния глас на Джеймс: „Ди?”.

      След като го бях събудила и вече беше на телефона, изведнъж се почувствах ужасно глупаво.

      –  Аха...

      –  Нещо лошо ли е станало?

      –  Ами... не, може би... Уф, това е тъпо, Джеймс. Съжалявам, че те събудих.

      –  Ди. Два часът през нощта е. Ясно е, че нещо те тормози. Давай накратко.

      Разказах му за разговора, който Люк беше провел с въздуха.

      –  А сега ми се струва, че има нещо в стаята ми. Мисля, че винаги е било тук, но едва сега го виждам. Прилича на сянка. Или на човешка фигура. На човек.

      Джеймс не отговори. Погледнах право към сянката. Дали и тя гледаше към мен?

      Мигнах отново.

      Ъгълът беше празен: никакви сенки, никакви фигури.

      –  Ъъъ... Джеймс... тя просто изчезна. – Вече бях напълно изперкала. Вмъкнах се под завивките си, както правят децата. Сякаш това щеше да помогне срещу истински таласъм например. Обикновените сенки не изчезват просто ей така, тъй че явно това беше нещо повече. И по-лошо, сега не знаех къде е. Огледах се из стаята, но не видях нищо по-особено.

      –  Обикновените сенки не изчезват. – Гласът на Джеймс звучеше спокойно. – Искаш ли да дойда?

      Разбира се, че исках.

      –  Родителите ми ще полудеят, ако разберат.

      –  Както казах, искаш ли да дойда?

      Ръж погледна към мен и после отново отпусна глава върху лапите си. Въздъхна тежко и затвори очи. Каквото и да имаше в стаята, той не се притесняваше. Двоумях се между това, което исках, и това, от което се нуждаех, и най-накрая избрах по-малко егоистичния вариант. Както и този с по-малкото евентуални последици.