Ридание

      –  Градът ти харесва. – Не беше въпрос, въпреки че бях изненадана да открия такива чувства в него.

      Очите му се спираха на всяка светеща повърхност.

      –  Не. Харесвам това, което прави градът. Всички тези... неща. Тук не може да живее никой друг освен самите хора. – Посочи към кулата на една църква, извисяваща се над покривите и дърветата. – И кръстовете. Тук всички се кръстят. Те не могат да понасят това.

      Те? – Изтръпнах от начина, по който произнесе хора. Сякаш Те не влизаха в това число.

      Люк ме погледна, лицето му беше странно осветено – някакво сияние извираше от него.

      –  Шшш, красавице. Нека се позабавляваме малко, преди да започнеш отново със сложния си анализ.

      Подкара колата по „Керитаун”, една безкрайна улица с оцветени във всеки цвят на дъгата магазини и магазинчета, предлагащи всякакви странни неща и джунджурии, които не можеха да се намерят никъде другаде. След като измина няколко пресечки, намери място за паркиране на сянка.

      –  Знам къде можем да хапнем превъзходни френски пасти, ако си гладна.

      –  Звучи добре. – Бях прегладняла. От вълнение, че ще се срещна с Люк, не бях обядвала. Защото си тъпа, обади се отново гласът в главата ми.

      Взехме си пасти от една малка сладкарница и излязохме да ги ядем навън, на масите от ковано желязо, които гледаха към улицата. Люк наблюдаваше развеселено как разделям пастата си на отделни пластове.

      –  Какво правиш?

      –  Проверявам съставките й. – Взех с вилицата си парче пандишпан и внимателно опитах крема, с който беше покрит. – За да се опитам да го направя после сама вкъщи. – Мама ме беше научила на това. Тя прави дисекция на всичко, чете менютата като романи и после създава своя собствена магия в кухнята.

      Люк поклати глава.

      –  Откачено ли ти се струва?

      –  Щях да кажа: „което си е странно, си е странно”.

      Исках да го питам за много неща, но пастата беше толкова добра (кремът беше лешников), че реших първо да свърша с нея, преди да минем към разговора.

      –  Е, сега говори.

      Люк стана и ме поправи.

      –  Не, сега ще се поразходим. Не мисля, че тук има някой, но се чувствам по-спокойно, когато вървя.

      Изправих се, а той ме хвана за ръка съвсем непринудено и естествено. Зачудих се дали моето докосване го кара да изтръпва по същия начин, както неговото караше мен – имах чувството, че по тялото ми протича лек ток. Тръгнахме по прекалено светлия паваж, колите профучаваха покрай нас, от един от магазините за дрехи звучеше оглушителна музика.

      –  Кажи ми, ако искаш да отидем някъде по-специално – каза Люк. Сякаш в момента бих поискала да ходя в тъпите магазини.