Ридание

      Опитах се да се успокоя и протегнах ръка към него. Той ми позволи да го докосна; ръцете ни останаха една в друга, отпуснати на таблото. Пътувахме така през останалите няколко минути до вкъщи. Сърцето ми биеше лудо. Той отместваше ръката си само за да сменя скоростите, а после отново преплиташе пръсти в моите.

      Съвсем скоро стигнахме до алеята пред къщата ни. Люк паркира на улицата и се загледа замислено към силуета, който се движеше зад кухненския прозорец. Който и да беше, не ни забеляза, очевидно унесен в приготовленията за вечерята.

      –  Майка ти може да се справи с почти всичко, с което се захване, нали?

      Въпросът беше странен. Дори не би ми хрумнало, че може да ме пита подобно нещо.

      –  Предполагам. Тя никога не вярва и не смята, че е добра в това, което върши, но е така.

      –  Може би за това става дума. Генетично е. Ти просто си от семейство с ненормално талантливи хора.

      Отдръпнах ръката си от неговата.

      –  Знаеш ли, доста е обидно да говориш така.

      Очите му не се откъсваха от кухненския прозорец.

      –  Не, обещаващо е.

      Майната му на негласното ни споразумение!

      –  Ще ми обясниш ли какво става? Ще говориш ли с мен за това?

      Погледът му се стрелна покрай мен към прозорците на колата и после към огледалото за обратно виждане. Протегна се и докосна брадичката ми; нежността на движението му можеше да ме накара да забравя напълно гнева си.

      –  Шшш, красавице... – Затворих очи и го оставих да прокара пръста си по шията ми.

      Мама. Мисълта, че може да погледне навън всеки момент, ме накара веднага да отворя очи.

      –  Не си мисли, че можеш да ме съблазниш. И то в старата си кола.

      –  По дяволите – каза Люк. – Сигурна ли си? А какво ще кажеш за малко пазаруване? Ще дойдеш ли утре с мен в града?

      –  Не си падам много по пазаруването, Може би все пак трябва да пробваш със съблазняването.

      Светлите му очи се взряха отново през прозорците навън, а после той се наклони много близо до мен и прошепна в ухото ми:

      –  В града е по-спокойно. Там има по-подходящи места за разговор. – Отдръпна се назад и каза с по-висок глас: – Знаеш, за да се опознаем по-добре.

      Така... сега вече не можеше да ме спре, дори да поиска.

      –  Добре, става. Кога?

      –  Да те взема в четири?

      Кимнах с глава. Люк хвърли още веднъж поглед навън, този път към небето.

      –  По–добре се прибирай, да не те хване дъждът.

      С нежелание се измъкнах от колата, а той ме последва. Стояхме в края на алеята. Една студена капка дъжд се пръсна на ръката ми, цялата ми кожа около нея настръхна. Някъде в далечината над дърветата се чу гръмотевица.